С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Роберт Шпеман за понятията личност, индивид, чест и ценностен релативизъм

Роберт Шпеман за понятията личност, индивид, чест и ценностен релативизъм

Интервю с философа Роберт Шпеман

Роберт Шпеман, роден през 1927 г. в Берлин, е един от най-значимите съвременни философи и богослови. Главните теми на научните му търсения са философия на религията, етика и политическа философия. Роберт Шпеман преподава философия в университетите на Щутгарт, Хайделберг и Мюнхен. Той е католик, женен, има две дъщери и един син. Роберт Шпеман почива на 10 декември 2018 г. в къщата си в Щутгарт. Публикуваме интервю с Роберт Шпеман, проведено от д-р Щефан Грос. Разговор за човека като личност и индивид, за ценностния релативизъм, водещите импулси у хората и за последния човек от „Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше. Въпрос: За Бенедикт XVI разграничаването между личност и индивид е важно. И за Вашата научна работа понятието „личност” винаги е било централно. Защо? Роберт Шпеман: Да, понятието „индивид” не е достатъчно. Лъвовете и мравките също са индивиди. Но човек преминава отвъд същността си на индивид, което означава: той може да се издигне над своя индивидуален интерес и да мисли с мисълта на друго същество. Човек може да се съобразява с него - може би дори пренебрегвайки своя интерес като индивид - и в това той се проявява като личност. Идва ми на ума тъкмо историята на войната между Прусия и Саксония. Тогава пруският крал заповядал на един генерал да плячкоса замъка в Дрезден и да го разруши. Офицерът отказал и кралят казал: „Това е отказ да изпълниш заповед. Затова мога да наредя да те разстрелят.” А генералът отговорил: „На краля принадлежи моят живот, но не и моята чест.” Това е разликата. Като индивид, естествено, генералът има интереса да остане жив, но като личност - той говори за чест -, като личност той отказва да извърши това и приема голямото изпитание за себе си като индивид, за да спаси същността си на личност. Как според Вас може да бъде спрян нарастващият релативизъм на ценностите? Бенедикт XVI пледира, етиката да бъде поставена по-високо от политиката. Какво е Вашето мнение? Е, да. Да се спре нарастващия ценностен релативизъм, да спрете някакъв вид мислене, как се прави това?... Когато хората казват, нацистите са имали различни ценности от нас, допуснали са Аушвиц. Добре, това е против нашите ценности, но това са били ценностите по онова време и едното е също толкова добро, колкото и другото. И тогава нещо в нас се възмущава. Последователният ценностен релативизъм се осмисля от малко хора. Етическото вече няма изобщо да съществува, ако не се разглежда като последния валиден критерий. Офицерът, който не искал да плячкосва, е пример за това. Не са моралистите тези, които казват на политиците, какво трябва да правят. Напротив, по-скоро самите политици трябва да свързват своите морални критерии с политиката си. И какво означава своите морални критерии? Това означава моралните критерии. Защото не съществуват каквито и да са различни видове морал, или ако ги има, то те не са равноценни. Етика, която се отказва да бъде последният критерий, по който всичко трябва да се измерва, е абдикирала изцяло. Етика, която не предявява тази претенция, вече изобщо не съществува като етика. [caption id="attachment_14596" align="alignnone" width="580"] Ницше и последният човек, за когото не съществува нищо, което да има безусловна ценност[/caption] Има ли още един шанс „последният човек”, за когото Ницше говори в „Тъй рече Заратустра”? Какво бихте могли да посъветвате младите хора в един свят на anything goes (всичко е възможно, всичко е позволено)? Последният човек, за когото говори Ницше, е нещо съвсем негативно в неговите очи. Последният човек е човекът, който като земната бълха живее най-дълго. Това е човекът, който иска малко да работи, малко да се забавлява, желае да консумира малко дрога, но не толкова много, за да не вреди на здравето. Ницше създава образа на последния човек, за когото не съществува нищо, което да има безусловна ценност. Последните хора казват: „Какво е любов”, „Какво е звезда”. Но тези понятия за тях са само думи, зад които не стои нищо. Човек трябва да се забавлява - това е всичко. А на въпроса: „Има ли още един шанс последният човек, за когото говори Ницше в „Тъй рече Заратустра”, трябва да се каже, че той има много голям шанс. Това е така още при Ницше. Заратустра обрисува на тълпата този последен човек, иска да им опише един отблъскващ образ. Но тълпата крещи: Заратустра, дай ни този последен човек, ние ще ти подарим свръхчовека. По-голямата част от хората не искат нищо друго, освен този последен човек. И в това отношение той има големи шансове. А на въпроса „Какво можете да посъветвате младите хора в един свят на anything goes (всичко е възможно, всичко е позволено)?” Бих казал, че мога да ги посъветвам само следното: слушайте най-напред вашия собствен вътрешен глас, ако някога изживявате истинска любов. И се оставете да бъдете водени от този първичен импулс, от това първично прозрение, осланяйте се на самите себе си, не се оставяйте да ви втълпяват всичко. Днес човекът, човешкостта на човека, има само още един шанс. Ако хората са готови да мислят сами. Къде виждате корените на общество, което винаги се стреми към осъществимото? В същността на човека. Човекът се определя, всъщност, от два основни импулса. Единият е импулсът човек да овладява природата, да върши осъществимото, за да утвърждава по този начин самия себе си в света. Защото човек е същество с недостатъци, което трябва да гледа как да оцелява. И това желание за оцеляване води до стремежа към осъществимото. Но има и още един друг импулс, паралелно с този. И това е импулсът да се чувстваш приютен в света. Да гледаш света не само от гледище на обекта на нашето господство, а и от гледната точка, че по някакъв начин и други същества са подобни на нас. Животното също има болки. Дори и картезианците да не искат да го приемат за истина, тъй като това не пасва на тяхната схема субект-обект. Именно за тая цел човек трябва да има концепция за живота. И двата импулса са част от човека. Но днес ние изживяваме една хипертрофия на стремежа към осъществимото. Всичко става обект, а с това и самият човек превръща себе си в обект. Следователно корените на този стремеж към осъществимото са много дълбоко закрепени в същността на човека. Но трябва да се види, че ако този импулс просто се еманципира от другия, то той води към един нечовешки свят. Източник: tabularasamagazin.de; със съкращения; Превод: Господин Тонев; снимки: blog.klett-cotta.de; abebooks.de;