Реч на президента Рихард фон Вайцзекер: 8 май беше ден на освобождението

Реч, произнесена на 8 май 1985 година (1 част)

8 май 1985 година. На парламентарната трибуна е президентът на Федерална република Германия Рихард фон Вайцзекер. Както при всяка церемония в старата пленарна зала на Бундестага в Бон – саксии с цветя, трибуната за оратора в черно, тържествено облечени мъже и жени. Присъстват важни личности от обществения и политически живот в Германия: министри, народни представители, хора от бизнеса, синдикални лидери, представители на църкви и религиозни общности. Избраният само преди година федерален президент ще държи реч, 40 години след края на Втората световна война. Президентът Рихард фон Вайцзекер произнася думите, които представляват повратна точка в следвоенната германска политика: „8 май беше ден на освобождението.” На този 8 май 1985 г. германската политика се промени. След изреченото от държавния глава послание вече няма връщане назад. Дори бившият министър на външните работи Ханс-Дитрих Геншер признава в своите мемоари историческото значение на тази реч: „Когато говорим за основните етапи по пътя към обединението на Германия, трябва да бъде спомената и тази реч. Тя създаде доверие в целия свят, от което имахме нужда, особено в годините 1989 и 1990”. Бившият федерален канцлер Хелмут Шмит, свързан в дълбоко приятелство с Рихард фон Вайцзекер, говори за един „исторически щастлив момент”  и признава много години по-късно: „И днес все още се възторгвам от тази реч. Публикуваме речта, произнесена от Рихард фон Вайцзекер на 8 май 1985 година: „Днес много народи си спомнят деня, в който Втората световна война в Европа приключи. Според съдбата си всеки народ има своите собствени чувства. Победа или поражение, освобождение от несправедливост и чуждо господство или преход към нова зависимост, разделение, нови съюзи, огромни размествания на властта - 8 май 1945 година е дата от решаващо историческо значение в Европа. Ние, германците, честваме деня сред нас, и това е необходимо. Ние сами трябва да намерим мярата. Вече не помага да пазим чувствата си чрез нас самите или чрез други. Ние имаме нужда и имаме силата да погледнем истината в очите толкова добре, колкото можем, без разкрасяване и без едностранчивост. Осми май за нас е преди всичко ден на възпоминание за това, което хората трябваше да изстрадат. Същевременно това е и ден за размисъл върху хода на нашата история. Колкото по-честно отбелязваме този ден, толкова по-свободни ще бъдем да се държим отговорно спрямо неговите последици. Осми май за нас, германците, не е ден за празнуване. Хората, които съзнателно го преживяха, размишляват за съвсем лични и следователно съвсем различни опитности. Един се е върнал у дома, друг е oстанал без родина. Този е бил освободен, за онзи е започнало пленничеството. Много хора просто бяха благодарни само за това, че нощните бомбардировки и страхът са отминали и че са останали живи. Други изпитваха болка от пълното поражение на собственото отечество. Едни германци стояха с огорчение пред разрушените илюзии, други с благодарност пред дареното ново начало. Беше трудно веднага ясно да се ориентираш. Несигурност изпълваше страната. Военната капитулация беше безусловна. Съдбата ни беше в ръцете на враговете. Миналото е било ужасно, още повече и за много от тези врагове. Нямаше ли сега да ни отмъстят многократно за онова, което им бяхме причинили? Повечето германци бяха вярвали, че се борят и страдат за добрата кауза на собствената страна. А сега трябваше да се установи: всичкото това беше не само напразно и безсмислено, но то беше служило на нечовешките цели на едно престъпно ръководство. Изчерпаност, безпомощност и нови грижи отличаваха чувствата на повечето хора. Ще намери ли човек все още свои близки? Възстановяването в тези руини имаше ли изобщо някакъв смисъл? Погледът се обръщаше назад, към една тъмна бездна на миналото и напред, към едно несигурно тъмно бъдеще. И все пак от ден на ден ставаше ясно това, което днес може да се каже  за всички нас заедно: 8 май беше ден на освобождението. Той освободи всички нас от човеконенавистната система на националсоциалистическата тирания. Никой няма да забрави заради това освобождение какви тежки страдания за много хора започнаха с 8 май и последваха след тази дата. Но ние не бива да виждаме в края на войната причината за бягство, прогонване и несвобода. Тя се намира по-скоро в неговото начало и в началото на онази тирания, която доведе до война. Не бива да разделяме 8 май 1945 от 30 януари 1933 година. Наистина ние нямаме никакво основание на този ден да участваме в тържествата на победата. Но ние имаме всички основания да признаем 8 май 1945 година за края на един погрешен път в немската история, който съдържаше зачатъка на надеждата за едно по-добро бъдеще. Осми май е ден на възпоминание. Да помниш, означава да си спомняш за едно събитие  по такъв честен и чист начин, че то да стане част от собствената същност. Това поставя високи изисквания към нашата истинност. Днес ние си спомняме с дълбока скръб за всички загинали във войната и тиранията. Спомняме си в частност за шестте милиона евреи, които са били убити в германските концентрационни лагери. Ние си спомняме за всички народи, които страдаха по време на войната, преди всичко неизразимо многото граждани на Съветския съюз и Полша, които загубиха живота си. Като германци ние сме дълбоко опечалени за своите сънародници, които загинаха като войници по време на въздушните удари в родината, в плен и при прогонването им. Спомняме си за убитите роми, за умъртвените хомосексуалисти, погубените психично болни, за хората, които е трябвало да умрат заради своите религиозни или политически убеждения. Спомняме си за застреляните заложници. Ние помним жертвите на съпротивата във всички окупирани от нас страни. Като германци ние почитаме паметта на жертвите на немската съпротива, на гражданската, военната и основаната на вярата съпротива, на съпротивата сред работничеството и синдикатите, съпротивата на комунистите. Ние си спомняме за тези, които не оказваха активна съпротива, но по-скоро приеха смъртта, отколкото да предадат съвестта си. Заедно с необозримо голямата войска на мъртвите се издига планина от човешко страдание, страдание за мъртвите, страдание, причинено от нараняване и осакатяване, страдание чрез нечовешка принудителна стерилизация, страдание през нощните бомбардировки, страдание, причинено при бягство и прогонване, от изнасилване и грабеж, от принудителен труд, от несправедливост и мъчения, глад и лишения, страдание чрез страх от арестуване и смърт, страдание чрез загуба на всичко, в което човек е вярвал в заблуждението си и за което е работил. Днес ние си спомняме за това човешко страдание и го възпоменаваме с дълбока скръб. Може би най-голямата част от това, което е било стоварено върху хората, са носели жените от различните народи. Тяхното страдание, тяхното отричане и тяхната тиха сила историята на света забравя твърде лесно. Те изпитваха тревога и страх, работеха, носеха и закриляха човешки живот. Те скърбяха за паднали бащи и синове, мъже, братя и приятели. В най-тъмните години те съхраниха светлината на човечността от угасване. В края на войната първи, без перспектива за сигурно бъдеще, те се заловиха да полагат отново камък върху камък, жените, които разчистваха развалините в Берлин и навсякъде. Когато оцелелите мъже се върнаха у дома, жените често трябваше да отстъпят отново назад. Заради войната много жени останаха сами и прекараха живота си в самота. Но ако народите вътрешно не се разпаднаха от разрушенията, опустошенията, жестокостите и нечовещината, когато след войната бавно идваха на себе си, то ние го дължим най-напред на нашите жени. В началото на тираничното господство е стояла бездънната омраза на Хитлер срещу нашите събратя евреи. Хитлер никога не я е премълчавал пред обществеността, а е превърнал целия народ в инструмент на тази омраза. Още преди деня на смъртта си на 30 април 1945 г. той е завършил своето така наречено завещание с думите: „Преди всичко задължавам ръководството на нацията и следовниците за педантично спазване на расовите закони и за безмилостна съпротива срещу световния отровител на всички народи, международното еврейство.” Разбира се, едва ли има държава, която в своята история винаги да е била извън всякакво виновно намесване във война и насилие. Но геноцидът над евреите е безподобен в историята. Изпълнението на престъплението бе в ръцете на малцина. То беше скрито от очите на обществеността. Но всеки германец можеше да преживее същото, което еврейските ни съграждани трябваше да понесат, от студено равнодушие през скрита нетърпимост до открита омраза. Кой би могъл да не подозира нищо след опожаряването на синагогите, след грабежите, стигматизирането със звездата на Давид, отнемането на права, след непрестанното оскверняване на човешкото достойнство? Който отваряше очите и ушите си, който искаше да се информира, той не можеше да не забележи, че влаковете депортират хора. Въображението не можеше да обхване вида и размера на унищожението. Но в действителност към престъпленията спадаше и самият опит на твърде много хора, включително и от моето поколение, които бяхме млади и не бяхме замесени в планирането и изпълнението на събитията, опитът да не се обръща внимание на това, което се случваше. Имаше много форми да отклониш съвестта си, да не си отговорен, да отвръщаш поглед, да мълчиш. И когато в края на войната се появи цялата неописуема истина за Холокоста, твърде много от нас изтъкнаха това, че не са знаели нищо или че само са подозирали. Не съществува вина или невинност на цял един народ. Вината, както и невинността, не е колективна, а лична. Съществува открита и останала скрита вина на хората. Има вина, която хората са си признали или отрекли. Нека всеки, който е преживял времето в пълно съзнание, днес сам безмълвно се запита за своето участие.” Източник: http://www.bundespraesident.de ; Превод: Господин Тонев; Снимки: badische-zeitung.de; bz-berlin.de; stern.de;