Реч на Коста Костов: Личният пример е единственият начин да влияеш на хората

Слово на проф. Коста Костов за мисията на фондация INSPIRO

Уважаеми гости, Преди три десетилетия световният посланик на здравето на САЩ  Дион Уоруик спечели световна слава с песента „That’s what friends are for”, записана с блестящи изпълнители като Стиви Уондър, Елтън Джон, Гледис Найт. Спечелените от песента милиони долари бяха дарени на болните от СПИН. Добрите неща се случват с приятели и съмишленици. INSPIRO е игра на думи, която означава „дишам, вдъхновен съм, замислям, жив съм, вълнувам се”, все неща, заложени в нас, които работим за каузата на INSPIRO. Тази кауза е свързана с България и безусловната ни любов към нея. Когато истински обичаш някого, искаш да му се случи най-доброто. Затова си и безпощаден към грешките му. Вероятно се питате, каква връзка има това с раждането на една фондация? Лев Толстой умира с думите: „Пропада народът освен Лев Толстой, а вие сте се вторачили в Лева... Истинските мужици не умират така...Истината. Как обичам истината.” Точно за истината ми е думата! Родената в грях българска демокрация и слугинажен псевдолиберализъм развратиха етичните и морални норми на обществено-политическия живот и създадоха свои правила, които подчиниха законите и прегазиха най-висшата либерална ценност - правата на индивида. Зараждането на добротворни общности у нас обаче може да се случи само през връщане към изконните морални ценности, заложени в консерватизма на личността, утвърждаваща и развиваща вечното, устойчивото и непреходното в човешкото общество, мисленето и поведението на хората. Затова слоганът върху нашата покана е: „Личният пример не е основният начин да влияеш на хората. Това е единственият начин.” Бъдна чета за добротворство се създава с личности, които разбират смисъла на даването и споделянето на добро. Иво Андрич написа в есето си „Ex Ponto” (1918 г.): „Животът ни връща само това, което даваме на другите”.  Съвременна България все още се лута  в двете крайности – славна история и безславно настояще. Полиглотът Петър Увалиев казваше, че „България е странна страна, в която ръст и възраст, крехка държавност и крепка духовност не съвпадат и това така стъписва чужденците, че те не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра”. Друг интелектуален полиглот Владимир Свинтила беше така омерзен от духовния разпад, че в края на своя живот системно унищожаваше личния си архив, изричайки: „Ние българите не заслужаваме да имаме история”. В борбата за оцеляване в тези две крайности започваме да губим битката. Обедняваме откъм благородство и човещина. Справедливостта и истината вече не са в отбора на победителите. Българите сме изправени пред нарастващ недостиг на доброта и все по-осезаемо отсъствие на Бог. Църквата е безпомощно слаба и отдалечена от народа, вглъбена в запазването на своята институционална егоцентричност. Запечатана в неразбираемия църковен наратив, тя остава далеч от бита и проблемите на хората, от прозрението, че съвременния човек се радва повече на божиите творения, отколкото на техния Създател, както детето се радва на играчката, а не на нейния изобретател. Осиротяла, вярата на българина се скри под патината на общественото бездушие. Държавните институции кретат зад възникналите проблеми и никога пред тях, като девойка с нежелана бременност. В еротичната прегръдка на домораслата партокрация медиите (с изключение на някои радиа и два-три вестника) заболяха от хронична жълтеница и булимично блюдолизане. Ако се появи някой доброчестен призив, идея,  дори само намек, той потъва в общата профанизирана словесна маса, която ни залива отвсякъде. Зад херменевтиката на днешната българска интелигенция прозира огромна маса фанфарони и малцина с духа на възрожденци. На нормалните хора днес се гледа като на социопати, изплъзнали се от психиатричния надзор на всеобщата чалга. Кой прогони „скитащия дух на рибата”? Все онова окръглено, припотено от преиграна патетика еднообразие, което Йордан Радичков сполучливо нарече хараламбене: „Хараламбене, хараламбене му е майката!”. А трябва да оцелеем в духа си. Но как? Чрез изворната бистрота на вдъхновението. То идва от борците за духовно Възраждане в поробеното ни отечество - Петко Р. Славейков, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, от „расовия гений” на Ботев, саможертвата на Левски и героите от априлската епопея, от интелектуалната бохема около кръга „Мисъл” и списание „Златорог”, от Йовков и Елин Пелин, от трагичната съдба на Дебелянов, Яворов, Гео Милев, Вапцаров…   Едва ли ще успеем някога да съберем такава родолюбива, посветена на България дружина от високообразовани творци и родолюбци. Времето не се оказва така щедро към нас и ни носи все повече разочарования и все по-оскъдна възхита. Но дори и най-злокобното време има своите величави приноси. Тези, които имат ум и сърце за непреходното не са пропуснали „Геният и неговият наставник” на  Цветан Стоянов, словесната магия на Талев и Радичков, самобитните платна на пловдивската група и изящният минимализъм на Стоян Цанев, „подземните” поети Атанас Далчев, Коста Павлов, Борис Христов, Иван Динков, Христо Фотев, Иван Цанев... Няма да изброявам десетките самостойни интелектуалци, емигрирали в себе си или в чужбина, като непомерните Юлия Кръстева и покойния  Цветан Тодоров. Лицата на тези българи трябва да виждаме по днешните български магистрали. Останалото е оцеляващо безсъзнателно население, шепа народ с подтиснато самочувствие за своята историческа уникалност и самооплодила се политическа класа с манталитет на кючекчийка. Трябва да бъдем безпощадни към пошлото. Ако парафразирам мъдрия Иван Динков, в „бездейно общество като нашето, да бъдеш екзекутор е по-честно, отколкото да бъдеш трубадур”. Затова и не мога да бъда възторжен певец на дитирамби. [caption id="attachment_10885" align="alignnone" width="580"] Цанко Дюстабанов: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда.”[/caption] В България вътрешната връзка между индивидуалност и общност е разкъсана. Общността не разпознава индивидуалностите. Това е хранителна среда за фанфаронство и епигоника. В България почти столетие се води неравна борба на личностите с мнозинството и подръчните епигони за духовно и физическо оцеляване. Това е неравна борба и по-деликатните личности се оттеглят омерзени и обезверени. Както казваше Иван Динков: „Който гризе решетката, той остава жив.” Освободено от личности, незрялото ни общество вместо оригиналност, поражда подражателство – в изкуството, литературата, политиката и обществения живот. Българинът е доведен до онази точка на интелектуална инертност, че започва да не харесва не само ближния, но и себе си. Това е крайната точка на обществена депресия, която сюблимира в автоагресия и вторични крайни продукти, спестяващи мисленето – чалга и халтура в медийната и политическата среда, интелектуален опортюнизъм и власт на по-некомпетентните, като следствие от ефекта на Дънинг-Крюгер. Това свръхпроизводство на вторични продукти и властимаща субкомпетентност обезвериха мислещите българи и във всеобщата фрустрация те намразиха и държавата си. Борис Христов написа в „Книга на мълчанието”: „Чувам нощем гласове на камъни край новия градеж – гневят се отхвърлените, защото зидарите ги избират не по Духа, който е вечен, а по лицето, което умира”. По-голямата част от образованите българи отдавна странят от обществените процеси и те попадат в ръцете на ниско образовани, дори неграмотни малцинства и групи, склонни към манипулация и амбулантна търговия.  Последствията са деструктивни за настоящето и не пораждат надежди за бъдещето. Американският писател Кормак Маккарти отбеляза в романа си „Тези прекрасни коне” (1992 г.): „Белезите имат странната сила да ни напомнят, че миналото ни е реалност.” Това минало ни напомня за изключителни личности, но днес липсват достатъчно съобщници за съзидателни общности, няма зряло гражданско общество, а с това и осъзнат, отговорен за съдбата си народ. Живеем в болезнена липса на референтни групи от образовани и одухотворени личности, които да придадат форма и смисъл на обществения живот, да будят народа и да бдят над него, да градят неговото самочувствие и име. Личностите, които са пригодни за формиране на референтни общности са отстранени или странят от обществения живот, обезверени, че в България е възможно да се формира отговорно гражданско общество. Българите не желаят интелектът да определя неговата съдба. Това дисквалифициране на интелектуалците, лишава народа от личности, които да го вдъхновяват и окрилят. Иван Динков казваше, че „след като се изкаже народът, трябва да се изкаже личността”. Бурният цъфтеж на дилетантство, асоциално поведение и нагаждачество не поражда условия за възникване на одухотворени общности, които да изведат напред безупречни личности, съпричастни с народната съдба. В тази обществена дезигнация се формира днешният „български манталитет”. Той властва в обществения и политически живот, в който надделяват необразовани и лумпенизирани индивиди. Жорж Волински, загинал в редакцията на „Шарли Ебдо” писа: „Лудост е да се мисли, че обществото може да стане по-добро от хората, които живеят в него.” Животът на българина съвсем загуби сладост. Децата ни забегнаха в чужбина и ни оставиха да се оправяме сами. Образованите и кадърни хора, които останаха, проиграват таланта си в общата халтура. Персистиращият недостиг на перспектива води до социална агресия и морален срив. Липсата на обществено себеотрицание в отстояване на народната чест и достойнство придоби злокачествен характер, с множествени метастази днес. Да успееш в България с талант и труд започва да наподобява апория, перфидно разигравана от политически всякъдници, създадени в обществения „университет” за безродници. Тази обществено-политическа бездуховност ни държи потопени в безконечна житейска мизерия, която Владимир Свинтила преди години нарече „генералната мерзост на българския живот”. Така се роди българският парадокс - да обичаме България, но да се срамуваме от държавата и нейните водачи. Все още кънтят словата на волнокрилия Коста Павлов: „Тринадесет века, Тринадесет братя, Най-младият – Отцеубиец”. На този аморфен обществен фон, сякаш за да се противопоставят на всички нашенски парадокси, изпъква личният пример на самостойни личности, които оставиха надежда, че все още има българи, които са свързани с веригите на тяхната ДНК. Като малко известният Георги Салчев, който пренася „кървавото писмо” на Тодор Каблешков до Бенковски, изминавайки с коня си разстоянието от Копривщица до Панагюрище за рекордните и немислими за онова време 2 часа, вместо за възможните 5! Като Неофит Бозвели, два пъти заточен в Света гора, където умира за делото на българската духовност. Като Панайот Волов, който проявява воля и мъдрост и в името на победата, съзнателно отстъпва поста си на Бенковски, разбирайки, че той е по-достоен за народен Апостол.  Като Цанко Дюстабанов, високообразован, деликатен, с висока лична култура, саможертвено поел поста главен воевода на Търновския революционен окръг с думите: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда.” И отива на бесилото. Борис Делчев отбеляза в своите „Миниатюри”, че „колкото и неиздръжлива да е пред силите на разрухата, в този свят има човечност, която го осмисля и изпълва с упование”. Тази човечност е най-съкровеното средище на душите ни, чистилище, в което правим своята равносметка, докато бродим по земните стъгди. Тази човечност ни събира в името на доброто. Затова създадохме фондация INSPIRO, която ще бъде форум на дефинирана, референтна общност от лекари и личности, в името на тази човечност и съпричастност към пациентите с болести на дихателната система в България. Ще завърша с един личен пример от нашето ежедневие, който отвори „очи в сълзите ми”. Преди време един анонимен български пенсионер боядиса пейката пред неугледния вход на панелния блок, в който живее и сложи на нея анонимна бележка с надпис: „Мили съседи, направих това, защото ви обичам”. 10 май 2017 г.             Коста Костов Снимка на Цанко Дюстабанов: bgnasledstvo.org;