Юзеф Тишнер за философията като израз на човешката болка

Юзеф Тишнер и сборникът „Мислене според ценностите”

Отец Юзеф Тишнер (1931-2000 г.) е един от най-популярните полски католически мислители, автентичен морален и интелектуален авторитет. Професор в Папската академия по теология в Краков и президент на Института за хуманитарни науки във Виена. Научните му интереси са насочени към философията на човека и теорията на ценностите. Публикуваме размисли на Юзеф Тишнер от сборника „Мислене според ценностите” на издателство СОНМ.

Съвременният ни човек е навлязъл в дълбока криза на своята надежда. Кризата на надеждата е криза на основите. Някога хората са слагали край на живота си в името на вярата във върховенството на собствената си надежда над чуждата надежда. Днес те се „задушават” от собствената си безнадеждност.

Търсенето на пътища за излизане от кризата на надеждата: ще се произнеса по въпроса, позовавайки се на един известен факт. В Полша има една личност, отец Колбе, който – волю-неволю – е част от новата ни история. Раймунд Колбе (1894-1941 г.), францисканец, обявен през 1982 г. за мъченик.

По време на Втората световна война в Аушвиц доброволно заема мястото на определен да изгори в пещта баща на невръстни деца, за да го спаси. Отец Колбе не е просто францисканец, посветил живота си на другия. Той представлява също така живо въплъщение на нашата, полската, заложена дълбоко в нас, но никога неописана докрай философия на човека.

На Запад има екзистенциализъм, структурализъм, кибернетика, алиенация и поведенческа теория за десерт. Фактът Колбе стои абсолютно над всичко това. Такова доказателство за човек, каквото даде отец Колбе с постъпката си, не е дало нито едно съвременно течение на философията на човека.

Хайдегер казва: „в битието на човека се касае за самото това битие”. Сартр заявява: „адът, това са другите”. Леви-Строс твърди: „адът е в мене”. Друг структуралист говори за „края на човека”. А ние си имаме Колбе. Да беше само Колбе! Още колко много такива хора имаше, за които никой не знаеше! В това се състои проблемът ни: липсата на собствена философия за човека е съпътствана от необикновена чувствителност по въпросите за човека.

Вярно, не сме убивали кралете си, не сме доубивали ранените, играхме си „на класи” малко като деца, не пуснахме на земляците си „глупави бесове”, близки до тези на Достоевски, дори дявола успявахме да склоним да приеме подкуп за доброто на осъдения. Въпреки това по нашите катедри и в учебниците ни властват „-изми”. В това се състои парадоксът ни.

Дали съществува някакъв полски хоризонт на изход от полската криза на надеждата? Мисля, че съществува. Колбе го откри, но не му даде име. Просто го направи. Задачата на философията е: да разбира и да назовава. Тук виждам възможността и трудността.

Такива бяха повече или по-малко тогавашните ми търсения под надслов „философия без етикет”. А как ще бъде утре? Въпросът се отнася до мечтите. Трудно е да се говори за мечтите. Мисля, че утре също няма да надхвърля собствената си сянка. Зная, че отивайки на поредната среща с човека, на поредната проповед, на поредната популяризация, някъде дълбоко в душата ми ще ме измъчва мисълта, че не правя това, което трябва. Винаги трябва да копая още половин метър по-нататък от мястото, където мисля, че се намира моето съкровище.

Дори сега ми се струва, че не е необходимо да пиша за това. Дали не е по-добре да се занимавам с философия, отколкото да пиша за това, как се занимавам с философия? И сигурно така ще е до края на живота ми. Тогава ще кажа: не направих това, което исках, не направих това, което можех, не направих дори това, което наистина трябваше да направя. Какво направих? Това другите ще кажат. Нека те измислят етикет.

Струва ми се, че преди да се захванем с каквото и да е философстване, особено у нас, трябва да се направи важен избор: трябва да се избере от това, за което може да се мисли, онова, за което трябва да се мисли. Но онова, за което трябва да се мисли, не идва при нас от страниците на книгите, а от лицето на разтревожения за съдбата си човек.

Някога философията се е раждала от учудването към заобикалящия ни свят (Аристотел). А после и от съмнението (Декарт). А сега на нашата земя тя се ражда от болката. За качеството на философията решаваща роля играе качеството на човешката болка, която философията иска да изрази и на която иска да помогне. Който не вижда това, е склонен към измяна.

Краков, ноември 1981 г.

Отец Юзеф Тишнер, „Мислене според ценностите”;

Издателство СОНМ, София 2004 г.;

Превод от полски: Десислава Недялкова;

Снимки: krakow.gazeta.pl; wyborcza.pl;