Разговор с филмовия продуцент и кинорежисьор Оливър Стоун

Оливър Стоун: Практикувай доброта и не причинявай болка

Филмовият продуцент Оливър Стоун е роден през 1947 г. Като студент посещава елитния Йейлски университет, но след една година прекъсва следването си и заминава за Виетнам, където като 18-годишен преподава английски език в китайски квартал на Сайгон. След кратка кариера като моряк през 1967 г. той постъпва в армията на САЩ и се връща като войник обратно във Виетнам. След войната следва във Висшето филмово училище в Ню Йорк и работи като режисьор и автор на сценарии. Оливър Стоун се е развеждал два пъти, има три деца и живее в Калифорния. Публикуваме интервю на Оливър Стоун с журналист от сайта „Галоре”.

Въпрос: Когато следвахте в Йейл, Джордж Уокър Буш не беше ли също там?

Оливър Стоун: Да, ние бяхме в един випуск, но не мога да си спомня за него. Имаше много млади хора от неговия тип. Те произхождаха от привилегировани семейства и не поставяха привилегиите си под съмнение. Нямах нищо общо с тях, защото не идвах от богато семейство. Но наистина си спомням съвсем точно Джон Кери (политик от Демократическата партия, кандидат за президент през 2004 г. срещу Джордж Буш) – още по онова време той беше изтъкната фигура, водеща личност. При него си личеше, че един ден ще иска да стане президент. А това, че човек с неговата интелигентност беше победен от такъв сух и брутален дух като Буш е както позор, така и ирония.

Защо не се задържахте в Йейл?

Беше хаотично време. Следването повече не ме интересуваше, вместо него завърших един роман, дебел 1 400 страници, в който разработих всичко, което ме вълнуваше. Комплексите на моето детство, отношенията с майка ми, преживяванията в Азия. Това беше една мрачна книга и тя беше отхвърлена от издателствата. След това бях изцяло извън кожата си и през април 1967 г. се явих на военна служба. Исках да изчезна, да стана анонимен, да бъда наясно със самия себе си.

Не се ли страхувахте?

Страх не е вярната дума. Просто нямах представа какво трябва да правя. Имаше много ситуации, в които имах чувството, че няма да изляза жив от тях. Така станах фаталист, но с течение на времето научих много неща. Във „Взвод” възпроизведох този процес твърде вярно – най-напред героят прави глупави грешки, но с течение на времето става по-добър. Във Виетнам бях в добра спортна форма, нощем можех да виждам добре. А когато станах по-добър като войник, свикнах и с убиването. Само това е начинът да не се побъркаш.

Част от войната е да се убива?

До известна степен. А и не бях вече Оливър Стоун, а по-скоро едно животно, тръгнало на лов. Прекарвах месеци в джунглата, сливах се с нея. Не мислех повече какво правя. Бях една плюскаща, копаеща, серяща, убиваща твар.

Моралните ценности нямат значение в една такава ситуация?

Напротив, владеех се изцяло. Бях добро момче. Многократно стоях пред избора да се преместя от тъмната страна, но не го направих. Веднъж от ярост почти щях да разстрелям един цивилен. Отново и отново възникваха ситуации, които можеха да се превърнат в клане. А навън, на полето, на нас, войниците, ни позволяваха много неща. Никой началник не забелязваше, ако в някой ъгъл биват разстреляни няколко невинни.

Как съхранявахте човечността си?

Дължа това преди всичко на моите черни другари. Осланях се на тяхната музика: Марвин Гей, Сюприймс, Сам Кук, целия „Мотаун Саунд”. В лагера пушехме заедно трева и това беше едно действително освобождение. Белите войници бяха в голямата си част типове реднек (жаргонно обозначаване на белите жители на южните щати), през цялото време поркаха и свиреха.

През ноември 1968 г. се връщате от войната. Дълго ли беше времето, докато отново се ориентирате в ежедневието?

В сравнение с другите бях относително стабилен. Но пътищата ни към тази стабилност бяха различни. Много ветерани направиха след това кариера, те просто потискаха проблемите си. Аз самият захвърлих ЛСД (халюциноген) и не исках да чуя и дума повече за Виетнам. Тогава никой не знаеше какво означава симптом на посттравматичен стрес. Когато най-напред чух за него, просто се усмихнах, но междувременно разбрах, че опитът от войната е унищожил една част от мен.

Без времето, през което сте били войник, май нямаше да станете продуцент на филми?

Напълно е възможно. Родителите ми обичаха да ходят на кино, а нали се казва, че децата осъществяват често мечтите на родителите. Писането на сценарии и Висшето филмово училище, което посещавах в края на 60-те години, след войната също ми помогнаха да се оправям в нормалния живот. Наистина, беше ми необходимо продължително време, до моята 30-годишна възраст, докато съумях да изкарвам с това добри пари.

Фактически Вашите филми отчасти се приемаха значително по-положително в чужбина. Чувствате ли се по-добре извън Щатите? Нали покрай майка си притежавате също и френско поданство?

Обичам Америка. В тази страна има голяма свобода – а именно свободата да станеш нещо друго. В Америка получаваш втори, трети, четвърти шанс, за да откриеш отново себе си. Отдаден съм на този идеал. В него има огромна енергия, това представлява ценността на тази Америка, която обичам. Но никоя страна не е перфектна. Колкото и да обичам Франция, чувствам едно чувство на ограничаване, когато живея там.

Следователно Вашият интерес като филмов продуцент е отправен към големите американски теми.

Никога не се занимавам с теми – интересуват ме хората и техните драми.

Считат Ви за теоретик на конспирацията сред филмовите продуценти. Ядосва ли Ви този имидж?

Намирам го за твърде унижаващо и повърхностно, тъй като съм създал съвсем различни филми.„World Trade Center“ („Световният търговски център”) например е една съвсем честна история, късче, изпълнено с истински живот. Но бил уж твърде сантиментален и поради това беше заклеймен от един определен сорт интелектуалци. Ако беше сниман в стила на „JFK” (филм за убийството на Джон Кенеди), щяха да се сипят от друга страна критики като град.

Никога ли не успяхте да свикнете с негативните реакции?

Напротив, лека-полека се калявах. Това беше един урок, който ми беше даван от живота, защото като като дете бях много чувствителен. Междувременно знам, че няма да бъда толкова обичан и популярен като Клинт Истууд и Мартин Скорсезе. Целият този цирк понякога ме завлича твърде много надолу, но родителите ми дадоха тъкмо този неутолим копнеж за историите.

Завърши ли междувременно Вашата лична еволюция?

Надявам се да не е така. Продължавам да се интересувам от живота и от идеите. Духът остава жив, когато непрекъснато се работи върху него.

Как върви тази работа върху духа?

От дълги години медитирам, най-често сутрин. Аз съм будист и като такъв наблюдавам емоциите си и тренирам концентрацията си. Това помага да откривам в себе си по-големи и по-дълбоки сфери, дава ми вътрешно спокойствие. Практикувай доброта и не причинявай на никого болка и огорчение – така казва основната мъдрост. Това са фундаментални, обикновени неща. И с тях трябва да се започне. Да се опитва воденето на добродетелен живот, доколкото това е по силите ни. Далеч не винаги съм в състояние да върша тези неща, защото това не е моята природа. В дъното на душата си съм едно диво момче.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от сайта „Галоре”

Снимки: platoon.umwblogs.org; pastdeadline.com;