Райнер Мария Рилке между копнежа за покой и стремежа към пълнота на живота

Райнер Мария Рилке и човекът на изкуството

Райнер Мария Рилке е един от най-значимите и обичани лирици, създали поетично творчество на немски език. Той е роден на 4 декември 1875 година в Прага, тогава в пределите на Австро-Унгария и принадлежи към немското малцинство, живеещо в този град. Изпратен е от родителите си да учи в две военни учебни заведения, но училищните власти го освобождават поради заболяване. По-късно следва история на литературата, изкуството и правото в университетите на три града – Прага, Мюнхен и Берлин.

През 1900 г. се установява в изградената от художници колония във Ворпсведе, край Бремен. Тук се запознава и сключва краткотраен брак със скулпторката Клара Вестхоф.   Известно време е частен секретар  на скулптора Огюст Роден в Париж и живее в близост до именития скулптор. От него Рилке научава как трябва често и настойчиво да разглеждаме едно дърво, животно, статуя или човек, докато внезапно в нас не изплува някакво същностно явление и признак на разглеждания обект. Пътува много – из Дания, Белгия, Испания, Египет, скандинавските страни; установява се за известно време в Швейцария, Германия и Франция. Рилке умира от левкемия на 29 декември 1926 г. в Швейцария.

На гроба му е издълбана съчинена от него мисъл, която изразява противоречието в живота между копнежа за покой и стремежа към пълнота на самия живот; розата, израз на противоречието между нежност и сила, която приканва към сън, към покой и избавление: „Роза, о, чисто противоречие, страстно желание да бъдеш ничий сън под толкова много клепачи” („Rose, oh reiner Widerspruch, Lust, Niemandes Schlaf zu sein unter soviel Lidern”).

В образа на бедния датски художник Малте Лауридс Бриге, живеещ в Париж, Рилке изразява степените на самотата, страха от битието, изоставеността, които трябва да измине един творец. Зад фасадата на големия град художникът чувства празнотата и студенината на упадъка, докато новото все още не е видимо. Езикът на героя се отскубва от емпиричната действителност, картините и образите създават собствено, имагинерно пространство – белег на модерната поезия.

Следният откъс от единствения роман на Рилке „Записките на Малте Лауридс Бриге” показва как човекът на изкуството Малте изживява и създава собствена представа за действителността: „Така и не мога да свикна да спя на отворен прозорец. Трамваи фучат с дрънчене през стаичката ми. Автомобили минават през мен. Някаква врата се захлопва. Някъде със звън се разбива стъкло – чувам как големите парчета се смеят, а малките хихикат. Сетне изведнъж – приглушен, пленен шум от другата страна, от вътрешността на къщата. Някой се качва по стълбището. Идва, непрестанно идва. Дошъл е, отдавна е дошъл и вече отминава. И отново улицата. Някакво момиче пищи: „Ah, tais-toi, je ne veux plus” („Ах, замълчи, не искам повече”).

Трамваят се втурва възбудено насам, надолу, навсякъде. Някой вика. Хора тичат, изпреварват се един друг. Едно куче лае. Какво облекчение: куче. На зазоряване дори кукурига петел и това за мен е безгранична благодат. Тогава изведнъж заспивам.

... А човек си няма никого и нищо, той просто странства по света с куфар, сандък с книги и без особено любопитство. Що за живот всъщност е това: без дом, без наследени вещи, без кучета. Поне спомени да имаше. Но кой ли ги има? Поне детството да беше останало – а то сякаш е погребано. Човек може би трябва да остарее, за да успее да се добере до всичко това. Струва ми се, че е хубаво да бъдеш стар.”


Надпис на гроба на Рилке: „Роза, о, чисто противоречие, страстно желание да бъдеш ничий сън под толкова много клепачи” („Rose, oh reiner Widerspruch, Lust, Niemandes Schlaf zu sein unter soviel Lidern”)

Но Райнер Мария Рилке не е само ваятел на музикален поетичен език, той съумява да разкрие и изповяда най-съкровената същност на божествената природа, тайната, която е стаена в предметите, животните и създанията. Рилке долавя тези най-съкровени тайни и ние като читатели сякаш стоим пред живота с нови сетива, които долавят трептенията в сърцето на предметите и на животните; тези сърдечни трептения усещаме в стихотворението „Пантерата”, което публикуваме  в превод на Георги Мицков:          

Пантерата                                                     Der Panther
Преуморен от пръчките железни,            Sein Blick ist vom Vorübergehn der Stäbe
не вижда нищо взорът й отвъд;               so müd geworden, dass er nichts mehr hält.
тя мисли, че навеки е изчезнал               Ihm ist, als ob es tausend Stäbe gäbe
зад тия пръчки хиляди светът.                 und hinter tausend Stäben keine Welt.  
И ходът мек на стъпките й яки,                Der weiche Gang geschmeidig starker Schritte,
що в кръг безкрайно тесен се върти,      der sich im allerkleinsten Kreise dreht,
той танц на сила край средец е сякаш,  ist wie ein Tanz von Kraft um eine Mitte,
където властна воля в плен трепти.       in der betäubt ein großer Wille steht.  
Отбули ли зениците, тогава                    Nur manchmal schiebt der Vorhang der Pupille
неведом някой образ влиза в тях,          sich lautlos auf -. Dann geht ein Bild hinein,
снагата й пронизва и изтлява                 geht durch der Glieder angespannte Stille 
в сърцето й подобно спомен плах.         und hört im Herzen auf zu sein.
Райнер Мария Рилке, 1902 г., Париж     Rainer Maria Rilke, 6.11.1902, Paris  

Откъсът е от романа на Райнер Мария Рилке, „Записките на Малте Лауридс Бриге”;

Издателство „Народна култура”, София, 1985 г.;

Превод: Александър Андреев;

Снимки: i.ytimg.com; decourtenay.blogspot.com;