Ценности: Ралф Дарендорф за смисъла и измеренията на свободата

 Лорд Ралф Дарендорф: „Не забравяйте свободата!”

Нео-социалисти призовават за повече равенство, нео-религиозни хора призовават за повече морал, нео-олигарси се обявяват за повече ред, нео-консерватори проповядват повече традиция.

За реалните хора в реалния свят (т.е. не за политически философи) свободата получава смисъл само чрез определени отделни свободи. В изминалите двеста години на преден план бяха преди всичко три комплекса от свободи.

Първият от тях се отнася до елементарната свобода на „свободния човек”, съответно гражданин. Дори самият Адам Смит беше на мнение, че свободата трябва да се дефинира като край на потисничеството и робството и да се изписва с големи букви. Краят на робството със сигурност беше голям напредък в историята на свободата. Последваха други форми на зависимост, някои от тях обаче продължават и до днес в много части на света.

Би било погрешно да се изхожда от разбирането, че премахването на физическата зависимост е наложена един път завинаги. Чрез масовата емиграция възникнаха нови форми на несвобода, особено под формата на принудителен труд, включително полу-робството на жените. Чрез такива форми на принуда отделният човек губи състоянието си на личност, способна да взема собствени решения, а с това и своята свобода.

Втори комплекс от свободи засяга (и продължава да засяга) икономическата дейност. Исторически погледнато ставаше дума за премахването на правила, които се противопоставяха на предприемаческата свобода, на възможността за придобиване на собственост, а по-късно в нарастваща степен на създаването на рамкови условия за „свободна търговия”. За такива свободи се воюваше, те бяха придобити, с тях беше злоупотребявано от някои, те бяха ограничавани в резултат на политическа намеса, по-късно за тях се воюваше по един нов начин. Мантрата и реалността на свободната търговия говорят сами за себе си.

В края на 20-ти век глобализацията доведе до положението, правилата на икономическите свободи да бъдат писани наново или най-малкото една голяма част от стария набор от правила да бъдат унищожени. Към „неолибералното” кредо принадлежи опитът за разширяване възможностите за решения на отделните икономически актьори чрез намаляване на правилата, на които те са подчинени. Пазарната икономика със своите големи свободи е критикувана многократно, но същевременно се признава повсеместно, че тя предлага най-ефективните рамкови условия за насърчаване на благоденствието.

От времето на мрачните дни на тоталитаризма през 20 век един трети комплекс от свободи придобиваше все по-голямо значение. Той датира от времето на Джон Стюарт Мил и неговите предшественици и може да бъде описан с широкото понятие за свобода на печата и свобода на мисълта. Тук се включват свободата на словото, свободата на изразяване на мнения, свободата на религията и убежденията, свободата на публикуване и други начини на разпространяване на възгледи, свободата на изкуствата, научната свобода и свободата на сдружаване.

Много автори показаха, че при тези свободи в никакъв случай не става дума за лукса на един малък интелектуален елит. Тези свободи образуват основата на политическата конституция на свободата. (Неслучайно президентът Горбачов започна програмата си за либерализиране на Съветския съюз с въвеждането на гласността, т.е. със свободата на печата и свободата на мисълта)

Тези свободи гарантират в добре функциониращи (социални) пазарни икономики разпространението на информация, както показаха социално-либералните наследници на Джон Стюарт Мил. Те дори имат пряко социално въздействие, ако се присъединим към аргументацията на Амартя Сен в есето му „Poverty and Famines” („Бедност и глад”), според която катастрофите от глад са по-малко вероятни и борбата с бедността по-ефективна там, където цари свобода на печата и свобода на изразяване на мнения. И разбира се, свободата на печата и свободата на изразяване на мнения са елексирът на живота за гражданското общество. Поради тези причини тези свободи с право се разглеждат като дълбоката същност на практическия стремеж към свобода.

Сега свободата не е единствената ценност. Част от човешката дилема е, че ние сме принудени да живеем в едно многообразие от често противоречиви ценности. Няма смисъл да се опитваме да прикрием този факт чрез разширяване на понятието за свобода или да приведем в съгласие несъвместими неща. Трябва да приемем, че има повече от една единствена ценност и че ценностите могат да си противоречат една на друга. Два примера във връзка със свободата са от особено значение.

В единия пример става дума за отношението между свободата и равенството. Двете понятия се появяват - заедно с едно трето, братството - в прочутата програма на Френската революция. За тях често се твърди, че се допълват взаимно или дори, че те са идентични. Но въпреки, че универсалната същност на свободата включва в себе си равни права за всички граждани, държавно-гражданското равенство за някои хора (ако не за всички) води като следствие до това, че трябва да се пожертват определени свободи. Обобщено това означава, че свободата и равенството водят до различни политически начала.

Ако доминира равенството като ценност, винаги трябва да бъде принасяна в жертва част от свободата. Може да има времена, в които партията на свободата и партията на равенството да образуват коалиция, но ако те се слеят, възниква хибридно образувание, което причинява най-вече объркване. В реалния свят на политиката това може да бъде осъществено, но в света на мислите и идеите то трябва да бъде изяснено.

Сложно отношение съществува и между свободата и отговорността. Свободата не е само състояние, една установена, неподвижна ситуация, а предпоставя определено поведение. Мъже и жени трябва да бъдат активни по един определен начин, за да осигурят запазването на свободата; най-малкото трябва да действат отговорно в този смисъл. Свободата се съхранява само като активна свобода. Това е сравнително ново познание. Повечето теоретици на свободата изхождат от това, че хората сами по себе си се стремят към свобода. Те не са вземали предвид апатията на хората.

Но когато стабилни състояния продължават за дълги периоди от време, социално-политическите (както и икономическите) условия проявяват тенденция да се превърнат в една закостеняла система. Тогава гражданите участват все по-малко в обществените дела. Манкур Олсън предвиди това състояние в своя „Възход и упадък на нациите” („Rise and Decline of Nations”).

Олсън също беше застъпник за драстични средства като война и революция, за да се преодолее тази ситуация. Едно пропито с отговорност отношение към свободата обаче може да помогне да се избегнат такива екстремни събития. То трябва да се основава на разбирането, че свободата е гражданско постижение, а не естествено състояние. Свободата трябва да се изгражда и запазва чрез дейността на просветени хора. Когато активният стремеж за свобода отслабне, тя е в опасност.

Заплахите за свободата в нашето време

Борбата за свобода е част от съвременната история от времето на Еразъм, ако не и по-рано. В началото на 20-ти век изглеждаше, че тя е почти спечелена, но тогава се появиха нови опасности за свободата. Най-голямата от тях беше тоталитаризмът, който излезе на сцената в двете одежди - на комунизма и на фашизма. Първият показа в сталинизма, регентството на Сталин над Съветската империя, най-екстремния си образ, вторият в националсоциализма под господството на Хитлер над Германия и над големи части от Европа. Водачество, идеология и мобилизация са отличителните черти на тоталитаризма и трите са в крещящо противоречие със свободата. Съответните режим бяха убийствени.

Може да се каже, че те имаха нужда от война. И завършиха с катастрофи, тоест не можеха да бъдат трайни. Все още малки в началото групи от защитници на свободата, които получиха сили от външна помощ, които се чувстваха отговорни към ценността на свободата, в крайна сметка победиха. Годините 1945 и 1989 са основните етапи по пътя към свободата. Въпросът дали тоталитаризмът може да се върне, остава отворен. Сигурно в много части на света е имало и има зли диктатури.

Някои интелектуалци считат, че войнственият ислямизъм крие в себе си опасността от нов „трети” тоталитаризъм. Може би това също се отнася само за една защитна позиция на губещи от модерността хора с голям разрушителен потенциал, но без бъдеще.

Много по-голяма заплаха за свободата в 21-ви век е може би авторитаризмът, под формата на съвместното действие между господството на една малка група – на една номенклатура, една бюрокрация - и апатията на масите. Авторитаризмът върви лесно ръка за ръка с икономическо благосъстояние, какъвто е случаят в някои части на Югоизточна Азия. Той също така може да се развива с малки, почти незабележими стъпки („пълзящ авторитаризъм”). Борбата срещу тероризма благоприятства тези тенденции дори в старите демокрации.

Разширяването властта на управлението върви ръка за ръка с ограничаване на гражданските права и намаляване на политическото участие. Свободата става задача на едно малцинство, защитниците на свободата са обстрелвани. Може би не бива да се преувеличават такива тенденции. Въпреки това те ни служат като напомняне, че свободата нито е дадена на човека като нещо естествено, нито е вечна, след като вече веднъж е спечелена. Борбата за шансове за живот на отделния човек срещу ограниченията, наложени от други, никога не свършва.

Превод: Господин Тонев; източник: списание „Цицеро”;

Лорд Ралф Дарендорф (1929-2009 г.) е социолог, политик и публицист. Дългогодишен ректор на Лондонското училище по икономика и политически науки.

Снимки: insm.de; diepresse.com;