„Престъпление и наказание” – роман за обновлението на човека

Професор Янко Янков за Достоевски, за греха и престъплението (3 част)

„Престъпление и наказание” – роман за обновлението на човека

Романът „Престъпление и наказание” е не само един от най-големите шедьоври на Ф. М. Достоевски, но поради свръхплътността на неговия текст той с право може да бъде определен като своеобразен епицентър на цялото негово творчество, в който са заложени зърната на всички идеи, които после той щедро е разхвърлил и посял във всичките си други произведения.

Освен това, почти всички изследователи са единодушни, че в най-дълбоката основа на цялата структурна организация и хармонизация на текста стои епизодът от глава ХІ на Евангелието от Иоан за възкръсването на Лазар. Именно този текст е задал смисловите параметри на романа и е определил главната тема, която всъщност съвсем не е заявената в заглавието. Защото по своята най-дълбока същност това съвсем не е роман за престъплението и наказанието, а е роман за възкръсването, за постепенното обновление на човека, за постепенното му прераждане или постепенния му преход от един свят в друг.

Това е роман за начините, по които тленността и смъртта овладяват човека (и по-точно неговите три съставни части: плътта, душата и Духът). За проявлението на греха в човека или по-точно за „пиянството на греха” или „опиянението от греха” - не за пиянството като социален феномен, не и за пиянството като един от греховете, а именно за опиянението от греха, разлагащо плътта и замъгляващо разума, което именно после води до битовото пиянство (неслучайно след убийството на богатата бабичка бедният студент Родион Расколников се отдава на пиянството).

Изходната идея, залегнала в романа „Престъпление и наказание” на Ф. М. Достоевски, съвсем не е оригинална негова идея, тъй като тя е пронизвала умовете на цялата европейска интелигенция по онова време. Но крайната идея, сугестивно заложена и виртуозно изпълнена, е именно такова оригинално и лично постижение на автора, благодарение на което той е добил своята световна слава.

Тук по същество става дума за това, че в контекста на осмислянето на френската революция и наполеоновската епоха в Западна Европа понятията „величие” и „кариера” са били толкова плътно сраснали и неразличими, че дори писатели като Балзак и Стендал така и не са ги различавали. Внимателният анализ днес разкрива, че персонажите, които в произведенията им са придобивали ореола на „величавост”, всъщност са най-обикновени или дори посредствени кариеристи.

Особено показателни в този аспект са разсъжденията на Стендал, според когото „гениалният човек”, за да докаже своята гениалност и да се утвърди в йерархията, подобно на кумира на епохата, има правото да извършва a la Napoleon не само всякаква подлост, но дори и престъпление. И от тази именно гледна точка несъмнено надареният студент Родион Расколников в името на интересите на своята кариера има правото да убие „някаквата си там” вече грохнала богата старица. И наистина, Расколников извършва своето престъпление, почти изцяло копирайки или подражавайки на стендаловите литературни фигури.

Санкт Петербург в романа на Фьодор Михайлович Достоевски „Престъпление и наказание”

В контекста на това съществено внимание заслужава и обстоятелството, че повече от половин век след Достоевски видният публицист, писател и член на Комунистическата партия на САЩ Теодор Драйзер в „Американска трагедия” с абсолютна точност е поставил точно същия въпрос и е дал отговора. В името на своето самоутвърждаване и достигане на високо йерархично положение в обществото, поради самата несправедливост на общественото устройство, отговорността за извършеното убийството следва да бъде понесена не от извършителя, а от обществото.

Съвсем не такова, обаче, е решението, което е дал Достоевски: неговият герой, макар и наистина да е носел в себе си Балзаковско-Стендаловско-Драйзеровското решение на проблемата за отговорността, именно след извършването на престъплението е поел пътя на коренно противоположното осъзнаване на собствената си и на обществото същност и отговорност. Всъщност, в контекста на поставената от Ф. М. Достоевски проблематика понятията „престъпление” („престъпно деяние”) и „наказателноправна отговорност” са прекалено тесни и непригодни да дадат обозначение и обяснение на онова, за което става въпрос.

От предложеното и обоснованото от Ф. М. Достоевски решение на проблемата е видно, че за него е било абсолютно несъмнено, че извършеното от Расколников убийството от гледна точка на правото и в частност на наказателното право е не само престъпление, то е и най-тежкото визирано в правото престъпление.

Но в същото време в неговата концепция (макар и преди всичко имплицитно) се съдържа съображението, че всичкото онова, което е извършено от идола на епохата Наполеон и от литературните персонажи на Балзак и Стендал (и Драйзер), и което е хиляди пъти, а може би дори милиони пъти, по-гнусно, по-страшно и по-зловещо от извършеното от Расколников, не само не е считано за престъпление, но дори е квалифицирвано като „геройско” и „величаво” поведение. Не само неводещо извършителите зад стените на затворите, но откриващо им бляскавите пътища и перспективи на „общественополезната” и „общественопризнателната” кариера.

За писателя е било пределно ясно, че правото съвсем не е в състояние да обхване и да обезпечи отговорността не само за деянията на лицемерните фарисеи, но и за деянията на престъпниците, принадлежащи към съвсем друг престъпен контингент. За писателя е било пределно ясно онова определение, което още в древността е гласяло, че „правото е като паяжината – в нея се улавят само мухите, а осите я разкъсват”.

Така, не намирайки в сферата на правото адекватното терминологично описание и обяснение на вълнуващата го проблематика, Ф. М. Достоевски се е обърнал към словосъчетението „осквернено битие” и в пълно съответствие с духа на Евангелието е счел, че наказанието за това престъпление е и трябва да бъде много по-страшно от старозаветното наказание, изискващо реципрочното „око за око”.

Професор Янко Янков „Политически и правни учения”,