Професор Янко Янков за Достоевски и за природата на човека (4 част)

Социализмът съвсем не идва, за да донесе обществена справедливост

В романа „Престъпление и наказание” Ф. М. Достоевски е откроил и една група въпроси и отговори, свързани с разсъжденията относно обществената несправедливост и с двете главни направления в руската теоретическа мисъл, които са имали претенцията да дават своите общовалидни отговори за решаването на проблемите за несправедливостта, а именно славянофилството и социализмът.

Докато славянофилството, както и другите форми или видове на национализма, са търсели и намирали социалната хармония и справедливостта чрез осъзнаването от народа на неговата историческа мисия и призвание, то Достоевски категорично е отричал този път към справедливостта и е приемал, че обществената справедливост трябва да се базира единствено върху християнството и че мисията на руския народ се свежда единствено до мисията му в рамките на изискванията на християнството.

Що се отнася до второто „решение” на проблема за справедливостта – това на социализма, на него писателят е отделил специалното място в романа „Бесове”, изложените тези в който ще разгледаме по-нататък. Писателят така е поднесъл образа на старицата, че за читателя не остава абсолютно никакво съмнение, че целият неин живот е скверен, и че тя осквернява битието, като се ползва от несправедливото обществено устройство.

Писателят е поднесъл и онази характеристика на деянието на Расколников, съгласно която, вземайки парите на старицата, той също извършва тежко оскверняване на битието, и по този начин въобще не отстранява несправедливостта от обществото.

Достоевски сугестира гледището, че даже бедният студент да е използувал парите така, че да завърши висшето си образование и да направи блестяща професионална кариера, даже и да постигне всеобщо уважение и възхищение, той, рано или късно пак е щял да стане такъв, какъвто е показан в романа.

Тук писателят е внушил идеята, че неговият герой няма абсолютно нищо общо с онези имащи широка популярност по негово време реални и литературни герои-социалисти, които оскверняват общественото битие чрез експроприация на собствеността като акт на възстановяване на справедливостта. Той е категоричен, че е абсолютно недопустимо извършването на несправедливост в името на справедливостта.

В неговата макар и само визирана в този роман (но подробно разработена в „Бесове”) теза, изключително дълбоко е залегнало схващането, че социализмът съвсем не идва, за да донесе обществена справедливост, а идва единствено, за да създаде нова и много по-изтънчена система на несправедливостта, нова и много по-зловеща и по-престъпна апаратно организирана система на властта на малка престъпна група, деянията на която са неизмеримо по-скверни от всички съществуващи до този момент престъпни деяния.

Взетите оттук и посяти в литературното пространство на романа „Бесове” аргументи на писателя, превъзходно обосновават тезата, че социализмът е такава система на властта, която предварително лишава човека от неговата лична собственост, и така го поставя в такава пълна зависимост от властта, при която той става не само икономически и битово зависим от властта роб, но и бива лишен от каквато и да е възможност да намери опора в сферата на Духа. Тъй като именно поставената върху теоретическа основа организация на властта на злодеите, го лишава от всякакви контрааргументи даже и в сферата на теорията.

Върхът на философското творчество на Ф. М. Достоевски е публикуваният през 1879-1880 г. негов роман „Братя Карамазови”, който, впрочем, е и не само неговото последно, но и най-сложно произведение. Именно в неговото съдържание е включена поемата или легендата за Великия инквизитор, която има характера не само на кулминационна точка в романа, но и на самостоятелно философско и политически апокалиптично съчинение, посветено на личността на Богочовека – Исус Христос, на въпросите за съвместяването на свободата и материалното благополучие, на хармонизирането на духовното и социалното, както и на въпросите за отговорността на човека.

Дори самият Достоевски, давайки си равносметка в последните дни на своя живот, е определил поемата си за „Великия инквизитор” за своето най-добро произведение, в което е успял да съедини в органически плътно единство всичко, което преди това е писал като разхвърляни на много места идеи и образи.

В този именно смисъл изключително силно и настойчиво се налага изводът, че образът на Великия инквизитор всъщност е само един от метафизическите и символичните образи на дълбоко противоречивата природа на човека и човечеството, че тази глава от романа на Достоевски е поетическо разширяване на четвъртата глава от Евангелието от Матей, че този текст представлява съдържанието на възобновения диалог на Исус с духа на пустинята, и че това всъщност е текстът на написаната от Достоевски философия на историята.

Професор Янко Янков „Политически и правни учения”,