Професор Никола Георгиев: Георги Димитров и Симеон Втори (2 част)

Никола Георгиев за знаковата връзка между Димитров и Симеон
Всеизвестна е крайната неохота на бившия режим да допуска до средствата за масова информация така наречените отрицателни явления. Тя е свързана с много други неща, между които и с отьждествяването между власт, код и комуникационен факт. И докъде това отъждествявате е просмукало нашето многострадално мислене, се видя в случая с мадридското интервю. Показали го по телевизията? Че това е равносилно да му постилат килим по пътя към трона... Отъждествяването между код, акт и власт е свързано с друг важен механизъм на социалния семиозис, чрез който светът се делеше на комуникационно разрешен и комуникационно забранен, табуиран - за едни неща може да се говори, за други не. Табуирането действуваше като охранителен натиск върху историческата ни памет. И макар че от такъв натиск едва ли се нуждаем - и без него мъчно запомняме и лесно забравяме, - десетилетните му плодове не са за подценяване. По-важната му функция обаче е другаде - демонстрирането на властта. Обхватът на табуираните площи се мести според интересите на конюнктурата и в него изненадващо може да се окажат един до друг най-отдалечените някога политически противници, примерно Никола Петков и Вълко Червенков. И колкото по-абсурдни са видимите резултати, толкова по-внушително се налага невидимата природа и мощ на властта. Но както и да се местеше този обхват, в него постоянно оставаше, и то в най- тъмното му място, бившият български цар - няма такова име, няма такъв човек. Табуирането почваше от академичните истории и свършваше с комичните ситуации, в които изпадаха българските официални и полуофициални лица в Испания. Сега началото на неговия край ни свари неподготвени или по-точно, подготвени в най-лошия смисъл на думата. Просто хората, които виждат в мадридското интервю съживяване и пропаганда на монархизма, са жертви на изкривено разбиране на връзката между власт и информация, власт и табу. А сега за връзката между Георги Димитров и Симеон. Тя е колкото проста, толкова и жестока: През изтеклите десетилетия Симеон остана жив погребан. През изтеклите десетилетия Димитров остана мъртъв непогребан. Името и съществуването на единия, името и тялото на другия бяха подчинени на един и същ манипулационен механизъм - максималното табуиране и максималното антитабуиране, означаването, че Симеон го няма и че Димитров го има и навеки ще го има; забраната за Симеон да съществува и за Георги Димитров да престане да съществува. Знаковото обезсмъртяване и знаковата смърт са системно свързани с един средищен проблем на комунистическата идеология. В своето най-приложно, пропагандистко равнище тя се препъна в едно обстоятелство, за което и най-малограмотният селски свещеник може да даде ако не утешително, то поне задоволително обяснение - обстоятелството, че на тоя свят има умирачка, че умират Мао и Сталин, Платон и Аристотел, Иван и Драган. Смърт, живот и безсмъртие бяха опорни категории и „оръжия” в младенческия период на комунистическата пропаганда, като смъртта се предоставяше на миналото, където бяха враговете и умиращият стар строй, животът - на настоящето, където бяхме ние, и безсмъртието - на бъдещето, с вечността на идеите, строя и вождовете. (В своя витален порив популистките деспоти и на XX век си обещаваха броено по години безсмъртие: Третият райх си даваше като начало хиляда, а една друга страна, свикнала на по-големи числа, десет хиляди години - за после ще видим, макар че послето едва ли ще се различава много от предишното.) Всичко това добре, но не минаха пет години от победата на болшевишката революция и Ленин умря; не минаха пет години от промяната у нас през 1944 година и Димитров умря. Ами сега? Къде отидоха всички приказки за безсмъртието на делото и вождовете? Къде е покритието на формулата „Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить”?