Професор Никола Георгиев: Георги Димитров и Симеон Втори (2 част)

Никола Георгиев за знаковата връзка между Димитров и Симеон

Всеизвестна е крайната неохота на бившия режим да допуска до средствата за масова информация така наречените отрицателни явления. Тя е свързана с много други неща, между които и с отьждествяването между власт, код и комуникационен факт. И докъде това отъждествявате е просмукало нашето многострадално мислене, се видя в случая с мадридското интервю. Показали го по телевизията? Че това е равносилно да му постилат килим по пътя към трона...

Отъждествяването между код, акт и власт е свързано с друг важен механизъм на социалния семиозис, чрез който светът се делеше на комуникационно разрешен и комуникационно забранен, табуиран - за едни неща може да се говори, за други не. Табуирането действуваше като охранителен натиск върху историческата ни памет. И макар че от такъв натиск едва ли се нуждаем - и без него мъчно запомняме и лесно забравяме, - десетилетните му плодове не са за подценяване.

По-важната му функция обаче е другаде - демонстрирането на властта. Обхватът на табуираните площи се мести според интересите на конюнктурата и в него изненадващо може да се окажат един до друг най-отдалечените някога политически противници, примерно Никола Петков и Вълко Червенков. И колкото по-абсурдни са видимите резултати, толкова по-внушително се налага невидимата природа и мощ на властта. Но както и да се местеше този обхват, в него постоянно оставаше, и то в най- тъмното му място, бившият български цар - няма такова име, няма такъв човек. Табуирането почваше от академичните истории и свършваше с комичните ситуации, в които изпадаха българските официални и полуофициални лица в Испания. Сега началото на неговия край ни свари неподготвени или по-точно, подготвени в най-лошия смисъл на думата.

Просто хората, които виждат в мадридското интервю съживяване и пропаганда на монархизма, са жертви на изкривено разбиране на връзката между власт и информация, власт и табу. А сега за връзката между Георги Димитров и Симеон. Тя е колкото проста, толкова и жестока: През изтеклите десетилетия Симеон остана жив погребан.

През изтеклите десетилетия Димитров остана мъртъв непогребан. Името и съществуването на единия, името и тялото на другия бяха подчинени на един и същ манипулационен механизъм - максималното табуиране и максималното антитабуиране, означаването, че Симеон го няма и че Димитров го има и навеки ще го има; забраната за Симеон да съществува и за Георги Димитров да престане да съществува. Знаковото обезсмъртяване и знаковата смърт са системно свързани с един средищен проблем на комунистическата идеология.

В своето най-приложно, пропагандистко равнище тя се препъна в едно обстоятелство, за което и най-малограмотният селски свещеник може да даде ако не утешително, то поне задоволително обяснение - обстоятелството, че на тоя свят има умирачка, че умират Мао и Сталин, Платон и Аристотел, Иван и Драган.

Смърт, живот и безсмъртие бяха опорни категории и „оръжия” в младенческия период на комунистическата пропаганда, като смъртта се предоставяше на миналото, където бяха враговете и умиращият стар строй, животът - на настоящето, където бяхме ние, и безсмъртието - на бъдещето, с вечността на идеите, строя и вождовете. (В своя витален порив популистките деспоти и на XX век си обещаваха броено по години безсмъртие: Третият райх си даваше като начало хиляда, а една друга страна, свикнала на по-големи числа, десет хиляди години - за после ще видим, макар че послето едва ли ще се различава много от предишното.) Всичко това добре, но не минаха пет години от победата на болшевишката революция и Ленин умря; не минаха пет години от промяната у нас през 1944 година и Димитров умря. Ами сега? Къде отидоха всички приказки за безсмъртието на делото и вождовете? Къде е покритието на формулата „Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить”?



Оказа се, че покритие може да се намери, и с усилията на древната и съвременната медицина условността на словесната метафорика и хиперболика за безсмъртието премина във вещен знак. Тук всеки, комуто е воля, може да се черви за човешкия интелект и да се възмущава от примитивността на прехода, от неуместността на стореното за съвременната цивилизация и прочие от този род.

Подобни чувства обаче не можаха на времето да възпрепятстват издигането на софийския мавзолей, нито пък сега да допринесат нещо добро за разрешаване на кризисните настроения около него. И мавзолеят, и всичко друго, сътворено от човеците, се поражда в гъста мрежа от връзки, които го правят възможно, смислено, функционално - въпреки силната или слабата съпротива на други части от мрежата. Така стана и със софийския, Димитровия мавзолей.

През 1949 година и години наред след това той стоеше психически непоклатимо, поддържан от здрави и обширни рационални и ирационални части на мрежата; в опита си да побългарим една от основните формулировки на Кангилем - Фуко можем да допълним, че той стоеше „в своето си”. Мрежата обаче се променяше и един от признаците за това е разклащането на някогашната непоклатимост на мавзолея в масовото съзнание и подсъзнание.

Сега срещу него вече се отправят и доводи - страхувам се, възможно най-безплодните: образът на мавзолея се изважда от контекста си и се препраща било към някакви други цивилизовани модели, било към времената на нилските пирамиди, било към по-близка, но все така смътна българска патриархалност; чу се например милозливият довод, че по старо българско правило мъртвото тяло трябвало да се предаде на земята - довод, на който гробищните крематориуми из България здравата се изкикотиха през димящите си комини.

Ясно е, че с такава реторика доникъде няма да стигнем. Безсмислено е да вадим мавзолея от неговия контекст и да го прекарваме пред очните кухини на египетските мумии, или пред погледа на някакъв някогашен и негдешен български селянин, безплодно е да го „правим странен”, да го „остраняваме” както казват в школата ОПОЯЗ. По-добре ще е да сторим противоположното - да го видим в сегашния му български контекст.

Да видим доколко са се променили и доколко не представите за вожд, смърт и безсмъртие, за приносите на Димитров в частност и на ръководената от него партия изобщо, за участие и изолираност на България в европейския свят и още много, много други неща - с една дума да видим продължава ли да бъде мавзолеят „в своето си” или не. Резултатите от този анализ - доколкото изобщо сме готови да го направим на трезвен ум - трябва да определят и по-нататъшната му съдба.

А сега отново към странното и не чак толкова странното сдвояване между Георги Димитров и Симеон. Дали поради пустата българска орисия или поради нещо друго, в историческата ни фразеология често се появява много неточната и още по-жестоката дума „жертва”. Ако се поддадем на нейната инерция и реторическата й условност, може да кажем, че на референдума през септември 1946 година Симеон е „станал жертва” на Димитров.

Ако в горния анализ има нещо убедително, трябва да заключим, че и двамата са „станали жертва” на един и същ информационно манипулиращ принцип - нищо, че с видимо противоположни резултати. Ако ли пък отидем още по-нататък, трябва да добавим, че голямата, същинската „жертва” на този принцип не бе нито единият, нито другият, а българското общество. От всички тези неточни употреби на думата „жертва” третата, последната, изглежда най-малко неточна.

Източник: Никола Георгиев, „Нова книга за българския народ”; Университетско издание „Св. Климент Охридски”, София, 1991 г.;

Снимки: novini.bg; world.actualno.com; mirogled.com; razuznavane.com;