Професор Никола Георгиев: Георги Димитров и Симеон Втори (1 част)

Никола Георгиев за връзката между Димитров и Симеон

Моля почитаемата читателска публика, привлечена и заинтересована или същисана и възмутена от горното заглавие, да запази спокойствие. В това, което следва няма страсти, няма партизанство. Няма всъщност и политика и ако я има, има я само доколкото тя е свързана с механизмите на културата, стилистиката и социалния семиозис. А тия механизми са по-силни и от най-силните личности и могат да градят съпоставителни мостове и между пропастно разграничени социални и политически единици.

Впрочем за съпротива на силните тук не може и да се говори, защото въпросните механизми влязоха в действие, когато малолетният монарх напусна тази страна, а комунистическият ветеран - този свят.

Сравнението е един от главните пътища на познанието, а съпоставителното представяне на две личности, реални или литературни, може да породи поучително или поне увлекателно четиво, както това добре са усещали авторите на успоредни животописи в древността или на есета от рода на „Еразъм и Лутер” (Стефан Цвайг) или „Хамлет и Дон Кихот” (Тургенев).

Тук няма да правя успореден животопис на Димитров и Симеон, а ще се опитам да очертая връзката, която и без мене ги свързва - действалият у нас принцип на социален семиозис, да го наречем принцип на табуирането и антитабуирането.

Комай всеки социален принцип действува в противоположни посоки и поражда диаметрални по качество, но единни в основата си резултати. Така на единия полюс - максималното табуиране - той постави Симеон, а на другия - максималното антитабуиране - Георги Димитров.

Двамата стоят един срещу друг, оглеждат се един в друг - е, може би не така очаквано и нагледно, както стърчат едно срещу друго и се оглеждат едно в друго бившето обиталище на Симеон, царският дворец и сегашното обиталище на Димитров, мавзолеят, - но нали това е работа на социалните науки: да откриват трудно забележимото и да назовават това, което хората нямат вътрешната и външната свобода да назоват.

Нашите социални науки засега слабо прилагат двоичното, бинарното виждане - нищо че по собственото си самочувствие се имат за убедено диалектични и политически неконформни. Една от вероятните причини за това е вътрешната им задръжка да виждат общото там, където досега са виждали или пълната противоположност, или пълната несъвместимост, примерно между Георги Димитров и Симеон.

Ето защо статията, която анализира как принципът на табуирането - антитабуирането свързва двете несъвместими личности, сама по себе си трябва да преодолява едно от многото самоволни табута в нашето мислене. И нека е така.

Две неща, свързани като че ли само по време, подсказаха, че Димитров и Симеон са били включени в общ социално семиотичен механизъм. Първото: мавзолеят на Димитров от даденост „от векове за векове” се превърна в социален проблем. Второто: Българската телевизия „излъчи” интервю с бившия български цар.

Резултати от първото все още няма и все още са неясни, а от второто ги има и вече може да ни станат ясни. Видяхме ги на повърхността: гръм от републикански гняв и мълнии на монархическо умиление. Буря, същинска буря, която за щастие остана в чаша вода.

Ако съди по нея, човек би допуснал, че на интервюто се е явила царствено обаятелна, харизматично властна особа, която се кани да стори с българската корона това, което Юлий Цезар е сторил с положения на главата му лавров венец (старият римски суетник много се радвал на триумфаторската си придобивка, защото можел да крие под нея плешивината си).

Какъв се показа Симеон, ми е трудно, пък и не ми е работа да определям - важното е, че само по себе си, интервюто не би могло да породи въпросната буря и че въздействието му се дължеше не толкова на казаното и показаното от Симеон, а на обстоятелствата в съвременна България.



Най-очебийният резултат от въздействието на това интервю върху нашата действителност бе поредното доказателство, че на българите отдавна им е додеяло от „народни” и „по човешки прости ръководители”. Това бе ясно на комунистическата партия още много преди интервюто и една от първите й мерки в усилията да се обнови бе да даде пътя на ръководители, типично представени от правешкия интелектуалец или всеизвестното страшилище на африканските лъвове и да постави пред себе си своя интелектуален и професионален елит.

И хилядите зевзеци, които забавляваха себе си и приятелите си с имитиране на Живковия говор, сега трябва да се пренагласяват на обратния край на стиловата стълбица. Преустройство навсякъде, както виждате. Този резултат от интервюто обаче е твърде прост и безспорен, за да може да предизвика въпросната буря. Къде тогава е нейната причина?

На интервюто Симеон се показа като категорично и по всички линии абдикиращ монарх. С държанието си и въпросите си интервюиращият се мъчеше да внуши, че това не е точно така и че той, интервюистът има честта да разговаря с една в някакъв смисъл царствена особа. Така успоредно с тая част той се посдоби и с другата: влезе в ролята на глупака от приказката „Не искам да ставам цар”.

По силата на едно изопачено разбиране на средствата за масова информация вероятно мнозина зрители са се чувствували обвързани с поведението на интервюиращия - и ето ти скандалът готов. Но и тези чувства все пак едва ли биха могли да раздвижат свещения републикански гняв в душите на едни и да съживят девствено бялата бурбонска лилия в мечтите на други. Причината очевидно бе другаде.

Потърсих я в доводите на републиканския гняв, сред които очаквах да чуя и нещо от рода на: сега-засега Симеон се кълне, че няма никакви претенции, но помните ли какво се говореше за баща му, за дядо му? Говореше се, че са хора хитри, потайни, лисичави, при това прилично добри актьори.

Че Борис е криел себе си зад ролята на меланхоличен монарх, мъченик, постоянно мамен, разочарован и разиграван от политици и генерали, а Фердинанд зад роля, която горчиво ироничният хронист на „княжеското време” Добри Ганчев определя направо като „комедиашество”.

Е, може ли да се вярва на сина, на внука? Да се вярва на приказките му, че куфарът, с който евентуално ще пристигне в България, няма да има двойно дъно - с короната под него? Вслушвах се в републиканските доводи, но от плитката ни историческа памет и в тоя случай не изникна нещо по-силно. Причината очевидно не беше и тук.

Главната причина за гнева и умилението се оказа колкото чудата, толкова и проста: фактът, че интервюто със Симеон е било направено и предадено от Българската телевизия. Странно, неморално, но е така. Интервюто в Мадрид се натъкна на две от опорите на пропагандния механизъм на бившия режим: отьждествяването на средствата за масова информация с властта и принципа на информационното табуиране.

Прословутият пророк на аудио-визуалните средства Маршал Маклуън обяви, че в телевизията информацията е в кода (хората зяпат в синия екран не заради това, което им се показва, а заради самото показване). В нашето общество нещата се обърнаха така: властта е в кода.

Не само и не просто това, че средствата за масова информация бяха монополно владение, а нещо по-сложно: актът на казването и показването в тях беше акт на одобрение на властта, приобщаване към властта и изявяване на властта. Чуеше ли се за някоя жена „Писали са за нея във вестника”, „Показали са я по телевизията”, това означаваше, че сигурно е надоила толкова и толкова мляко, или е минала на еди-колко си стана, но не че е била заловена да джебчийства на гара Мездра.

Пролетта на 1990 година

Източник: Никола Георгиев, „Нова книга за българския народ”; Университетско издание „Св. Климент Охридски”, София, 1991 г.;

Снимки: clubz.bg; predavatel.com; dw.de; starbisnov.blogspot.com;