Професор Александър Балабанов: Размисли за клюката и нашата анархия

Александър Балабанов за духовния живот и катранът в него

За клюката Между враговете, с които трябва да се бори всеки герой, всеки творец и вестител на нещо ново, на нещо живо и свободно в живота, далеч не най-слабият и най-безопасният е лошата мълва, тъй наречената клюка.

Не щом почнеш, а преди още да си почнал нещо да вършиш, почти заедно със замислюването на нещо, тя се раздвижва, разнася на всички страни твоите замисли – забъркани, преиначени, изопачени. И те стават вече най-опасни за тебе самия.

И ето защо, макар и да се мина вече половин век от политическото освобождение на България, гнетът на душевното ни робство е силен, и от ден на ден става все по-страшен.

Никой не смее да казва това, което мисли. Нито пък наистина мисли това, което казва за работите в българския свят. Защото, ако се опита да стори това, ако е политик, ще бъде подгонен от гнъсната тълпа на хитрите народни трибуни, ще бъде наклеветен като предател. Ако е учен, ще бъде осмиван и понижаван от организираните посредственици и представян като несериозен.

Ако се опита като общественик или като мислител да изтъкне някои недоразумения в нравствените ни схващания, ще бъде изхокан от глутницата на лицемерите. Ако е литератор и казва нещо ново, уплашените предъвквачи и преписвачи на чужди книги и на евтино купени умове ще го залаят, както залайват триста песа наведнъж, щом влезе нов човек в някое село.

И най-голям съюзник в тая работа и в тия подвизи е клюката. Не напразно тя е представена с такава сила от Вергилий в четвъртата песен на Енеидата: „Току забърза, затича мълвата по всички градове. Тъй бърза и пъргава е клюката, никое друго зло, никоя беда не стига по-рано от нея. Тя живее и расте от подвижност, колкото повече върви, толкова по-силна става.

Отначало плаха и малка, скоро се издига до небеси – краката й по земята, главата й в облаците. Бързи крака, още по-бързи крила. Голяма, огромна, ужасна. Колкото пера по тялото й, толкова зорки очи под перата, толкова уста и толкова езици съскат и шъпнат, и толкова уши дебнат и слушат. Нощем тя прелита през мраковате между небето и земята и съска, и съска – и никога не склопва очи за сън благодатен.

А денем, току я видиш ту върху гребените на къщите, ту върху високо стърчащи кули, ужас за градовете, истината забъркала с лъжата...”

Във всички страни дее клюкарството. Но то не е толкова опасно там, гдето все има някакъв контрол, дето има публика, способна и сама да съди и да не се поддава на лошата мълва, без да е проверила сама поне нещичко от това, за което се говори. Но у нас най-много се вярва на клюката и мнозина са станали нейни жертви. И хитреците, които искат да изкористят известно положение, най-често си служат с нея. И от нея плетат смъртни интриги.

Особено като я пуснат да се зарови в гънките на частния, на интимния, на семейния живот на тоя, против когото възнамеряват да я пуснат в действие. Тогава тя помита всичко, задушава доброто, хвърля пръст и прах в очите на страдалеца и образува кал, раздробява и задребнява най-чистите пориви на духа, загниват от нейното дихание всички нежности и сърдечни радости...

1927 г.

Мисли върху нашата анархия

Мисля, че сто пъти съм изказвал и писал това, което искам да кажа сега. Сто пъти, защото хиляди пъти съм го вече мислил и съм се отчайвал. Нека го кажа и тоя един път. Избраници на духа почнаха нашата държава, те се бориха за нашия народ, те са основата на свободата и на благата. Само това, което те са строили и създали – само това е останало.

Каквото дадоха и направиха: Паисий, Ботев, Вазов, Каравелов, Раковски, Яворов, Пенчо Славейков, Петко Славейков, Хр. Г. Данов и всички като тях – само това е, само това е единствено нещо сигурно в нашата страна, в българските земи. От всичко друго – почти нищо не е останало, защото от нищото нищо не може да стане.



Благосъстояние няма, особено силна и бодра държава няма, пътища няма, градовете – те са по-лоши от селата. Пари няма, свободи няма, национално обединение няма, обществени служби образцови, не образцови, а горе-долу сносни няма, стабилност в държавните уредби няма: никой не е сигурен, че утре няма да му отнемат най-малкото право, което е придобил. Само у нас са тия постоянни закони с обратна сила – най-зверското нещо в света! И най-гибелното за всяка държава.

И още нямаме някаква голяма търговия, нямаме образцови обработки на земята и с разум, техника нямаме за пред хората. Виждате, в тая област – мога да изреждам само какво нямаме. А в царството на духа – там мога да кажа, че имаме нещо. И не току така нещо, а големи за нас неща.

При най-оскъдни средства у нас се разви един отличен университет със сили, които могат и на Запад да кажат нещо. Имаме сравнително добри училища, отлични учители. Имаме наука! Имаме песните и фейлетоните на Ботев, имаме живостта на един Алеко Константинов, имаме „Кървава песен”, имаме такива свежи писания, като разказите на Иван Вазов, като неговата чудно топла лирика и поеми, имаме наивната гениалност на „Под игото”.

Имаме съвършените стихове на Яворов. Нашата поезия и нашата литература доразвиха един чуден, един богат, един силен голям български език, на който могат да се кажат като оригинал поемите на Омира, демоните и фуриите на Есхила, божествената реч на Платона, бездните на Пиндара, пламъците на Сафо, гения на Шекспир и на Фауст. А най-главното, в душите на живите наши поети и писатели и учени дремят тежки залози за по-голямо, по-силно и по-богато бъдеще.

И ако мисля за анархия въпреки тези имоти, ако мисля за мизерия, то е, защото виждам, че никъде другаде на света не се тъй резко отделиха един от други двата най-силни двигатели и крепители на силата на една нация: политиците, държавниците, силните на деня – те се откъснаха от духовния живот на българите.

Рядко са тия, които искрено чувстват и се интересуват за това, какво става в нашата литература, в нашите изкуства, в нашата наука. Тия, които се интересуват живо, те са обикновено добри и отлични хора, но такива, от които нищо не зависи – нито да го подкрепят, нито да го съборят. А тия, от които зависи нещо – те като че се срамуват да заговорят по един или за един български роман, за една българска поема, за българска лирика, за български разкази, за техните творци. В най-добър случай гледат на тях със снизхождение и с милост. Не ги четат, не ги обичат, поне да ги мразят. Не, не – а ги презират.

А ги презират не от невежество, не от злоба, а просто защото те не им трябват, за да се качат на едно място, което от тях е най-горещо желано. Нито пък могат да ги свалят, ако ги е качил някой големец или някой демагогски избор.

Не е смешно дори, че тъкмо тия големци и силни на деня у нас дочакват да се интересуват чужденците, европейците, от нашата литература и изкуство! А ние – артисти, писатели, поети, художници, учени – ние очакваме тепърва те – българските политици и държавници – да се заинтересуват от българска духовна култура.

Мизерия!

Това безгрижие, това презрение – то е глупост и тъпота. Всичката смисъл на живота не е стомахът, а главата и сърцето. Стомахът е средството. Не е самоцел, господа ближни, които работите и се грижите, и обичате само това, което е надолу от гърдите.

Хармонията в българския народ е разрушена, не гибел ни иде насреща, не само диктатура, не е дори робство, нито разпокъсване – а дива анархия... Между теоретиците анархисти като човеци има отлични и сърдечни хора, но анархията е катранът и огънят на всички пъкъли на вселената.

1931 година Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”;

Български писател, София, 1973 г.;
Снимки: kultura.bg; de-zorata.de;