Проф. Румен Вълчев: Размисли за образованието и за ролята на училището

Избрани мисли на проф. Румен Вълчев за образованието
Смачкаха учителите през тези години на прехода, но никога не дадоха власт на родителите. Образованието си остана една затворена област, в която има министерски чиновници, инспекторати, специалисти в общините и - дотам. Родителите са демотивирани да участват в този процес, стоят отстрани. Има две-три малки родителски организации, които самото министерство си поддържа - и това е. В другите страни има големи организации със стотици хиляди членуващи в тях родители. Не само настоятелства в училищата, но и асоциации, които защитават интересите и на родителите, и на децата. У нас, от една страна, имаш управленската бюрокрация в министерството, от друга – синдикати, които по време на учителската стачка се видя, че са неспособни да играят друга освен реакционна роля, които спират промените в образованието, уж защитавайки интересите на своите членове. И това е статуквото- те или се боричкат помежду си, или понякога играят заедно. Родителят няма място в училище, детето няма място там. И всъщност и учителите нямат глас. Необходими стъпки в сферата на образованието! От една страна трябва да има задължително затягане на дисциплината. Механизми за това има. Училището не може да бъде разграден двор – и това да е ясно и на родители, и на общественост, и на учители. Това ще даде и сигурност на хората вътре в системата. Второ, няколко ясни мерки, които трябва да се развият и утвърдят – и по външното оценяване, и по самостоятелността на училището, и по квалификацията на учителите и заплащането им. В това системата трябва да се стабилизира и това е неизбежно. Затова обаче е необходим закон – нов или като промяна в досегашния. Но трябва да се реши каква роля ще има училището, все някой отгоре ли ще му диктува каква политика да провежда? След като сами си правят заплатите в момента, е глупаво, че учебното съдържание го решават някакви посредствени чиновници, които нямат отношение към него. Трябва да се подпомогне и участието на обществото в образованието. Да се подпомогнат родителски асоциации, да се води сериозен диалог с гражданското общество – създаване на структури за това. Иначе училището се върти в Бермудския триъгълник на тези институционални граници – министерство, синдикати и безпомощни учители. И резултатът е, че нищо не се придвижва, нищо не става през тези години на преход. А трябва да се даде някаква ясна посока на хората в образованието. И да се намерят механизми това да става малко по-качествено – да включват максимално широк кръг при обсъждане на проблемите, да не се правят неясни екипчета от експерти – със или без кавички, да се използва и малкото потенциал на държавата в образованието, да се набляга на положителния опит и примери, да не се гледат само надарените деца и да им се дават бонуси, а да се обърнат и към обикновените деца.