Западноевропейското и българското Възраждане – проф. Иван Шишманов - (1 ч.)

Проф. Иван Шишманов за Ренесанса и националната ни съдба  

Има думи в словното съкровище на културните народи, които веднага предизвикват във въображението цял рой весели, засмени образи, а в сърцата – едно неопределено чувство на щастие, някаква мистична вяра в бъдещето, думи, способни да възбудят и енергията в моменти на униние и мрачно настроение.

Такава една чаровна дума е и думата ренесанс, възраждане (у нас покрай думата „възраждане” се употребява и „възкресение” (Дринов), и „пробуда”. Нашите мъже на Възраждането се наричат ту просветители, ту двигатели.), при звука на която всеки е наклонен да с представи преди всичко събуждането на природата пролетно време след дълга зимна дрямка.

Известно е, че под възраждане (фр. renaissance, итал. rinascimento) се разбира днес по-специално оная блестяща историческа епоха, с която се начеват новите времена. Тя обгръща в Италия почти три века – XIV, XV, XVI в. и представя интерес особено за това, че се явява с всички признаци на едно международно културно течение, на един вид стихийно море, което постепенно се разлива от Италия почти по цяла Европа.

В туй отношение с пълно право може да се каже, че рядко има културно-историческа епоха с такова всемирно значение като ренесанса. С възраждането в XIV, XV и XVI в., с неговата ширина и неговото дълбоко влияние могат се сравни само известни религиозни течения. Нещо неудивително, защото собствено и ренесансът е вид религия.

Хората на европейското възраждане, тъй наречените хуманисти, бяха често равнодушни към всичко, което напомняше официалната католишка религия, но ако се погледне по-дълбоко в чувствата, които ги движат, в идеите, които ги вдъхновяват, ще се открият още от времето на Петрарка, от XIV в. насам, много от елементите на една дълбоко вкоренена вяра:

вярата в силата на човешкия разум и човешката воля, вярата в ценността на живота и на светските блага, вярата в знанието, в науката, просветата, в  красотата – изобщо вярата в един прогрес, формулата на който още не е ясно определена, но който напълно противоречи на ония възгледи, върху които се строи средновековният мироглед на Запад, а именно: безусловното подчинение на личността, бягството от „мира сего”, отрицанието на разума и красотата и т.н.

Най-голямата разлика между мирогледа на средния век и тоя на ренесанса лежи собствено в противоположното схващане на личността. Докато за средния век тя е именно много малко нещо – за възраждането тя е всичко. Там универсализъм, тук индивидуализъм. Антагонизмът между две философски концепции не можеше да бъде по-голям.

От тия  върховни положения нямаше освен да се теглят логични последици, за да се получат цяла редица практични норми, които определят живота на частния и обществения човек в епохата на ренесанса.

За нещастие, по едно фатално стечение на обстоятелствата, западноевропейският ренесанс се начена почти в момента, когато балканските народи, окончателно разгромени, паднаха под бруталните нозе на безпощадния завоевател.  

Петрарка и Бокачио, първите шефове на италианския ренесанс, бяха съвременници на последните български владетели и на последния търновски патриарх, на Ивана-Александра, Ивана Шишмана и на патриарха Евтимия. Но вече в началото на XIII и в началото на XIV в., в епохата на Данте, предшественика на италианския ренесанс, България бе тръгнала в политическо отношение по наведената площ, която имаше да я доведе до зеещата пропаст.

Когато именно Данте се роди, в 1265 г., един век преди смъртта на предпоследния български цар Ивана-Александра (1371) и само 128 години преди падането на Търново, на българския престол царуваше Константин-Асен.

Данте живя така в една от най-критичните, най-бурните епохи на Второто българско царство. България беше раздрусана по онова време в основите си от външни и вътрешни войни. Сърби, византийци, татари се месеха постоянно в работите на царството (татарите разоряваха България в продължение на 50 години, от 1250-1300).

Не по-малко от 8 царе се изредиха на българския престол, докато живя Данте: Константин-Асен, след него смелият авантюрист Ивайло (Данте беше на 13 години, когато Ивайло възлезе на престола). След Ивайла: слабохарактерният Асен III, куманецът Георги Тертер, татарският васал Смилец, сам татаринът Чака и най-сетне Тертеровият син – Тодор Святослав (1301-1322), в царуването на когото 35-годишният Данте начена своята „Божествена комедия” (1306 г., 93 години преди падането на Търново).

А ето какво представяше България в епохата на Петрарка и Бокачио, вождовете на италианския ренесанс:

Поетът на Лаура, Петрарка, роден в 1324 г., почина само 3 години, а Бокачио, авторът на „Декамерон”, само четири години след кървавата битка при Чърномен на Марица (1371), която битка реши за цели 5 века съдбата на славянските балкански народи.

Ето защо Балканите не видяха нищо от блясъка на западноевропейската ренесансова култура. Едничко изключение в това отношение прави само малката славянска градска република Дубровник (Рагуза) на Адриатическото море, която има щастието да бъде озарена, поне за кратко време, от последните лъчи на италианското възраждане.



За да се усети целият трагизъм на нашата национална съдба, доста е да си спомним, че епохата на западноевропейския ренесанс е епоха на най-великите открития. Откритието на новия свят и на античния мир, на Америка, от една страна, и на древна Елада и Рим, от друга; че това е епохата на Коперника и Галилей, които ни откриха небесния мир; че това е епохата на изобретението на печатното изкуство, което улесни в техническо отношение разпространението на идеите чрез книгата.

Че това е епохата на най-гениалните художници на словото, краската и мрамора, епохата на Петрарка и Бокачио, на Ариосто и Тасо, на Камоенса и Сервантеса, на Рабле и Монтеня, епохата на Шекспира, на Микеланджело и Леонардо да Винчи, на Рафаела и Тициана, епохата на философи като Бекона и Джордано Бруно и пр., и пр. От всички тия чудеса на една богата веществена, умствена, нравствена и естетична култура България не видя нищо.

И в туй време, когато Ариосто пише „Бесният Роланд”, Тасо – „Освободеният Ерусалим”, Камоенс своите „Луизияди”, Сервантес – „Дон Кихот”, Шекспир – „Хамлет” и „Лир”, в туй време, когато Рафаел създава „Сикстинската мадона”, титанът Микеланджело – своя „Мойсей” и „Страшният съд”, най-универсалният художник, какъвто е имало някога, Леонардо да Винчи – „Тайната вечеря”, а Тициан, най-великият майстор на багрите, закрепя на платно своя недостигнат и днес идеал на женска красота („Спящата Венера”, „Леда” и „Юпитер”) –

в същото това време наши полуграмотни монаси, едничките представители на българската интелигенция в ония тъмни времена – съвременниците на Ариосто и Тасо, на Сервантеса и Шекспира, на Рафаела и Тициана, копират с труд и мъка жития или пишат икони, от които вее цялата условност и сухост на византийското изкуство.

Ето докъде бе доведен един народ, който още кратко време, преди да бъде разгромен, в епохата на Ивана-Александра и патриарха Евтимия, бе направил благодарение на едно сравнително политическо по-дълго затишие един енергичен опит да съживи своята литература и даже да й даде известен национален колорит. Би могло да се каже, че България в епохата на Ивана-Александра бе на път да се обнови в някои отношения. И наистина има в някои области признаци на един, ако и слаб ренесанс.

Няма, освен да се види как среднобългарската книжнина се обогатява в това време не само с много теологически съчинения, но и с книги, в които се отразява и националният дух, напр. жития на български светии, или в които проблясва чувство за красотата на природата, тъй развито у Петрарка и целия ренесанс.

Симптоми на възраждане се съглеждат и в религиозните движения на епохата (богомили, мистици, исихасти, адамити), някои от които се стремят да предизвикат известни реформи в черквата.

При това може да се прибави, че България стана в тая епоха център на духовната култура на целия православен свят (включително и румъните), а след падането си тя изпълни ролята на Византия в италианското възраждане.

Прямите и косвените ученици на патриарха Евтимия, Киприян, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик и др., бягайки от турското нашествие, присадиха именно българската литература и ученост и продължиха делото на своя учител в Сърбия, Русия и Румъния, както цариградските учени бежанци (Хрисолорас, Висарион, Георгиос Трапезундос, Тоедорос Газа, Конст. Ласкарис и др.) засилиха наченалия се италиански ренесанс.

Ето защо е оправдан въпросът: българският народ, който, кратко време преди да падне, прояви някои признаци на обнова, тоя народ, който доказа два пъти в историята (чрез превода на свещеното писание и своите религиозни движения), че е способен да твори и да внесе свои собствени ценности в съкровищницата на общочовешката култура, тоя народ какво би дал на света, ако неговото историческо развитие не бе брутално прекъснато още в XIV век, тъкмо когато Европа се освобождаваше от гнета на своето средновековие?

Наистина западноевропейският ренесанс засегна сако католишкия свят.

Ето защо от славянските народи само чехите и поляците и отчаст сърбо-хърватите бяха облъхнати от неговия свеж дух. Православният свят, цялото южно и източно славянство, заедно с Византия, стоя настрана от тоя велик културно-исторически процес. Византия не можа да издигне человечеството в Източна Европа до една нова духовна, художествена, нравствена и социална висота, както Италия в епохата на ренесанса и хуманизма.

Нейната заслуга лежи в друга посока: в разлика от Рим тя покръсти и цивилизова именно варварските племена, използвайки родните им наречия, което бе после от голямо значение за развитието на техните национални литератури.

Иван Шишманов, „Български критици”, студии, рецензии, спомени, писма

Български писател, София, 1969 г.;
снимки: vidin-online.com; art-magazin.de;