Пол Валери – Есета (фрагменти), издателство „Галимар”, 1949 г. (2 част)

Превод на фрагментите от френски език: доц. Гено Генов

...На тази земя живее един народ, чиято история се свежда главно до непрекъснатите усилия, насочени към собственото му духовно изграждане. Независимо дали става дума за етническото му обособяване, независимо дали става дума за психологическото му обособяване, този народ е повече от всеки друг създание на завладяната от него територия и многовековно творение, предопределено от особеното му географско разположение.

Не съществува друг народ, които да е установил по-тесни връзки с мястото в света, което обитава. Не можем да си го представим, че ще напусне масово отредените му земи, че ще емигрира като неделимо цяло устремен към други географски ширини и че ще се отдели от територията, назовавана Франция...

Франция е може би единствената страна, в която съображенията, касаещи чистата форма, особената загриженост за самата  форма са се запазили като изключително устойчиви и господстващи през модерната епоха. Усетът и култът по отношение на формата ми се струват, че са страстите на интелекта, които най-често са свързани с критическия дух и със скептичната нагласа на ума.

В действителност те са съпътствани от една особена свобода по отношение на съдържанието и често съжителстват с изтънчената склонност към всеобхватната ирония... Французинът се задоволява с малко. Той няма големи материални нужди и инстинктите му са умерено развити. Той стига дотам, че разглежда с известен скептицизъм развитието на механизацията и напредъка в тази сфера, в която често му се случва да изобретява и да заспива върху славата от творенията си, оставяйки на другите грижата и печалбата от използването им.

Би могло да се каже, че французите въплъщават всичко онова, което интелектът и общоприетите стойности могат да изгубят с безкрайното нарастване на организацията и специализацията... ПАРИЖ съответства на присъщата на френската нация сложност. Някога е било много належащо провинциите, толкова различните им обитатели, обичаи и говори, да се слеят в един регулиращ взаимоотношенията им център, в един активно действащ агент и да си издигнат паметник на взаимното им разбирателство. Това е наистина великата, славната и дълбоко присъща на Париж функция.

… Ако наистина искаме да приобщим тези народи към нас, а тази нужда все повече се осъзнава от всички, нашият ангажимент би трябвало да бъде да учредим отношения основани върху взаимопомощта между нас и тях, една реална размяна чиято възможност аз се опитах да докажа като обясних накратко, че се заблуждаваме като си мислим, че те могат само да получават и нямат какво да ни дадат. С всеки изминал ден поддържането на догмата за неравенството между човешките общности става все по-опасно в политиката: то ще се окаже съдбоносно за Европа. Развитието на техниката се разпространява като чума...

… Нашият синтаксис е известен с много строгите си правила. Със строгостта на своите условности той се изравнява с класическата ни прозодия. Не може да не се забележи, че един народ, чийто дух се възприема като изключително свободен и логичен, си е наложил в изразяването му толкова ограничения, много от които са необясними. Французите може би са усетили, че съществува някаква свобода от по-висок разред, която се разкрива и придобива чрез заобикаляне на принудите, дори ако те са безполезни...

… Много често нашият език се противопоставя на непосредственото изразяване на мисълта и ни задължава да я формулираме по много по-труден начин и, без съмнение, по-интимно близък до нашите намерения или импулси, който не е задължителен за някои други нации.

Но конструкциите, които се раждат по този труден начин, които биха могли да бъдат успешно създадени само при стечението на антагонистични обстоятелства и които изискват както начетеност, прозорливост и упорита воля, така и изобретателност, създават много често впечатлението за едно възхитително съгласуване между живота и времетраенето, светлината и материята, „формата” и „съдържанието”...



… Стилът е резултат от особената чувствителност на човека към езика. Тя не се придобива; тя се развива. Това развитие протича вътре в нас, не само в разговора на четири очи  на твореца на изкуството с мисълта, с амбициите му на самотник и със словесния му запас, но и благодарение на възбудата, която възниква от конкуренцията и примера в затворените общности, каквито през различните епохи са представлявали кралския двор, аристократичните салони, кафенетата, затворените религиозни братства и постоянните зрители на някои престижни театри...

… В продължение на четири века развитието на нашите изкуства преминава през последователно развили се школи, начинания и ответни реакции, манифести и памфлети. Ние обичаме новостите да се обясняват и традициите да се отстояват; една цяла библиотека може да се създаде само от предговорите, прокламациите и теориите, които съпътстват с разсъжденията, изложени в тях, последователното създаване на естетически стойности.

В това отношение нашата литература прилича на нашата политика. Любопитно, че накрая тя се превръща, в продължение на повече от един век, в своеобразно поле за експерименти, на което се подлагат на изпитание всички възможности (както и всички невъзможности) на езика и прозодията - някои опити са много дръзки и по различни начини успешни; едните, провеждащи задълбочени анализи на мисълта и на изразните й средства; другите, напълно авантюристични и вдъхновени единствено от пламенното желание да се направи нещо различно от онова, което е вече направено. Настоящето състояние на нашето литературно творчество е забележително със съжителството на най-разнообразни подходи при писането: на почит са едновременно всички богове, без шумни разпри между поклонниците им. Времето, което настъпва, вече не е на битките, анатемосванията и на размяната на обиди...

... Ще изложа накратко с няколко думи цялостното ми впечатление от обсъжданата от мен тема: струва ми се, че френският дух вече не се доверява и избягва всяка концепция, която не отговаря на надеждата му, че в крайна сметка тя ще бъде сведена до една ясна и недвусмислена формулировка.

Успехът на всяка философия във Франция се заплаща с тази цена. Не мога да твърдя, че е невъзможно да се родят други идейни системи, които да не се съобразяват с този принцип: искам да кажа само, че те реално не могат да се възприемат като органично присъщи на френския дух. Освен това намирам, че в областта на изкуствата и в областта на политиката във Франция се реагира по един и същи начин...

… Французите вярват повече в човека, отколкото на илюзиите, които си създават хората. … Всъщност наша особеност (а, понякога, и наша смешна слабост, макар че тя често минава за най-красивата титла), е да се смятаме, да се чувстваме универсални, т.е. универсални човеци...Обърнете внимание на парадокса: да имаш като специална национална особеност усет за универсалното...

… Всяка власт неизбежно се стреми да възпрепятства публикуването на неща, които са неподходящи за укрепването на влиянието й. Тя прави всичко възможно в тази насока. В края на краищата  политическият дух се оказва винаги принуден да се подправя. Той въвежда в обръщение, в общуването с хората фалшифицирана интелектуална монета; въвежда фалшифицирани исторически понятия; развива несъстоятелни разсъждения; накратко, тя си позволява всичко, за да запази авторитета си, който се назовава, не зная защо, морален…

Трябва да се признае, че във всички възможни случаи политиката и свободния дух се изключват взаимно. Свободният дух е главният враг на партиите, каквато е, от друга страна, всяка доктрина, която притежава властта. … Аз съм свободен, когато се чувствам свободен; но аз не се чувствам свободен, когато се осъзнавам ограничен, когато започна да си представям някое състояние, което е в контраст със сегашното ми състояние. Така че свободата е неосезаема, тя не се възприема, тя само се пожелава под въздействието на някакъв контраст.      


Доц. Гено Генов е преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”

Снимки: amoeba.com;