Пол Нюман: Човек със съвест, актьор-колос, чаровен мъж и звезда за пример

Ивайло (Нойзи) Цветков за легендата Пол Нюман

В ерата на кухите кино-образи, които гълтаме „на крак”, ще ни липсва много.

Най-важното не е в това, че Нюман (1925-2008) беше голям артист, прочут красавец (с морскосини очи и толкова топла усмивка, че човек сякаш можеше да си сгрее ръцете на нея в студен ден), добър кинорежисьор и рали-шампион. Не е и в това, че беше мъж с активна политическа позиция (гласовит либерал-демократ, особено в края на 60-те, когато дори попадна в списък на ЦРУ с най-отявлените врагове на президента Никсън), че беше тих, достоен филантроп, който събра и даде стотици милиони долари за благотворителност чрез фондацията си Newman’s Own, нито че беше съпруг за пример, който си остана щастливо женен цели 50 години за голямата си любов, актрисата Джоан Удуърд.

Някои от нас помнят знаменателно негово изказване на въпроса дали се е изкушавал да изневери на жена си, на който той отговаря със знаменитата фраза: „Защо да ходя да се тъпча с хамбургери, щом вкъщи ме чака крехък, първокачествен стек?”. Най-важното е в това, че Пол Нюман успя да съчетае всички тези забележителни неща, като същевременно запази докрай достойнство, сдържаност и честност. Най-точно и кратко като че ли го описа един от дългогодишните му приятели, прочутият писател Гор Видал: „Човек със съвест”.

Изкуството да се обличаш добре се състои в следното: да си купуваш качествени, стилни дрехи, които после да носиш с лекота, сякаш казваш „ами ей това си метнах набързо сутринта”. Същото се отнася и за таланта, който при Нюман беше огромен. И той го „носеше” с такава лекота, че никога не позволи известността да обърка живота му извън екрана.

Просто сякаш от ден първи е знаел за мистериозната сила на холивудската слава и как тя е способна да променя всичко в човека. Тук пръст има и митичният режисьор Били Уайлдър, който му казал още в началото: „Внимавай – това днес е просто твоят подпис, а от утре може да се окаже автограф”.

И ето че Пол Нюман устоя. За разлика от другите три бунтарски кино-икони и колеги-звезди от младостта му – Марлон Брандо, Джеймс Дийн и Монтгомъри Клифт, Нюман не флиртуваше със смъртта, не пиеше, нито се поддаде на вътрешните си демони. Да, съдбата беше благосклонна – тя не го уби без време в катастрофа (Дийн), не му прати най-разнообразни неврози (Клифт), не му отне дете и не го люшкаше в студените обятия на вечната депресия (Брандо), но пък и Нюман й се отплати, като над половин век беше голямата звезда за пример, която ценеше уединението и сдържания живот.

Ако Брандо беше „дивият”, то за Пол спокойно можем да кажем, че беше „добрият” – във всеки смисъл на думата. Разбира се, публиката го харесваше най-много, когато беше „лошият” – престъпникът в „Бъч Касиди и Сънданс Кид”, билярдаджията-измамник в „The Hustler” (и по-късно в „Цветът на парите”), симпатичният мошеник в „Ужилването”, затворникът-бунтар в „Cool Hand Luke”, алкохолизираният адвокат в „Присъдата”, дори „подлият” хокеист в лековатата комедия „Удар със стик”.

Просто беше толкова чаровен, професионален и неустоим в ролите на „лошия” (дори когато шамароса красавицата Пайпър Лори в „The Hustler”), че, образно казано, ако Пол Нюман ти викне на улицата „парите или живота”, най-вероятно ще му се извиниш, че нямаш достатъчно в брой в портфейла.

Истината обаче е, че „сложните” роли на Пол нямат равни – било то в „Дългото горещо лято”, „Хъд”, „Котка върху горещ ламаринен покрив” или „Стъклената менажерия”. Колкото и да харесваш „традиционния” му партньор Редфорд (ако си жена), Нюман винаги е бил големият актьор. Не е прекалявал с нищо, включително с храната. Запален спортист (освен прочутата страст към състезателните автомобили, всяка сутрин правел гимнастика и тичал). Това му позволи цял живот да запази стройната си фигура с плосък корем – а може би и да доживее до 83.

Роден е в Клийвлънд, щата Охайо. Участва във Втората световна – служи във военноморските сили на Тихоокеанския боен театър, но не стига до пилот, защото прословутите му сини очи страдат от късогледство. После се записва в охайския колеж Кениън, но въпреки че е герой от войната, го изхвърлят заради пиянско сбиване в някакъв бар. „Единствената ми алтернатива – и призвание – беше актьорството”. Така, не без помощта на заможното си семейство, попада в Йейл Драма Скуул, а оттам – в най-великата „ковачница” за актьори на всички времена, нюйоркското Актърс Студио на Лий Страсбърг.

Стъпвайки върху идеите на Константин Станиславски, Страсбърг с помощта на жена си създава своя прочут „метод” на обучение, чиято същност е предварителното навлизане в „реалния” живот на героя, т.е. ако примерно ще играеш миньор, трябва да поработиш в мина; ако ще играеш дебел човек, трябва да надебелееш, а не да ползваш ефекти и т.н.

„Христоматийният” пример за „метода” на Страсбърг е де Ниро в „Разяреният бик”, който качва 18 кг, за да изиграе „късния” Джейк Ла Мота. Повечето стари американски кинокритици казват, че не Дийн, а Нюман всъщност бил въплъщението на идеята за „cool”. На български? Мъж, на когото може би се стремим да приличаме – в характера, обноските, обличането, хладната сдържаност, владеенето на ситуациите, разумното отношение към парите, кариерата, ценностите като цяло.

Нюман беше последната кинозвезда „от старата школа” (ако не броим Джак Никълсън и Майкъл Кейн). „От старата школа” може да означава много неща, но най-важното за мен е едно: да си изумителен актьор, но някак да не го осъзнаваш докрай и да не се взимаш много насериозно. На въпрос как би се описал, Пол отговаря: „ами аз съм най-некадърният рибар по Източното крайбрежие, нищо повече”.

Успехът му сякаш го смущаваше и той вечно го отдаваше не на някаква невероятна дарба, а на нещо, което наричаше „прословутият късмет на Нюманови” (веднъж дори се пошегува, че всичко се дължало единствено на сините му очи, затова на надгробния му камък трябвало да пише „Тук почива Пол Нюман, който се провали в киното, защото очите му внезапно станаха кафяви”).

Тъкмо заради този късмет актьорът сякаш винаги е чувствал, че дължи нещо на съдбата – и се опита да се отплати, като дълги години събираше милиони долари чрез фондацията си и ги даваше за благотворителни каузи, предимно за деца в неравностойно положение. „Животът е устроен така, че някои деца имат, а други нямат късмет”, казва Пол Нюман. „Но поне можем да опитаме да възстановим донякъде справедливостта”.

Пол почина от рак в края на септември 2008 г., в ранчото си Уестпорт в щата Кънектикът (където избяга от Холивуд още преди цели 40 години). През юни, макар видимо немощен и разтерзан от химиотерапията, той се появи по телевизията и каза с усмивка, че „се справя добре” (всички знаеха, че му остава малко). Така по моему правят мъжете – не те занимават с болките си, дори ракът е един вид „просто драскотина”.

Толкова обичаше експеримента със себе си и способностите си, че единствените му по-съвременни „синове” според мен са Гари Олдмън, Шон Пен, Робърт Дауни Джуниър, Никълъс Кейдж и Едуард Нортън. Т.е. най-добрите актьори за последните 20-ина години. Към края казваше, че у него „има още един филм, една лебедова песен”. Съдбата обаче най-накрая му обърна гръб. Така последният с него си остана „Път към разруха”, където си партнираше с Том Ханкс (2003).

Каква кариера само! Играл е и с Фред Астер, и с Том Круз, режисирали са го Хичкок и Скорсезе, а той е режисирал Хенри Фонда и Джон Малкович! Най-младите обаче може би ще го помнят (ако въобще) единствено като гласът на застаряващия автомобил в анимационния хит „Колите”. Каква ирония.

За финал: през 1967 го питат какво мисли за славата. Той отговаря в стил Кари Грант: „Всеки иска да е Пол Нюман. Понякога дори аз искам да съм Пол Нюман”. Великан!

Статията е препубликувана от списание „InSpiro” www.inspiro-bg.com;

Забележка: използваме обичайната транскрипция Пол Нюман, авторът Ивайло (Нойзи) Цветков e използвал транскрипцията Нюмън;

Снимки: fadedandblurred.com; fanpop.com;