Петко Огойски, „Записки за българските страдания” - Белене, остров Персин

Петко Огойски за Белене, остров Персин - българския Сибир

Петко Огойски е роден през 1929 г., осъден е за вражеска дейност, бил е затворник и концлагерист в лагера „Белене” на остров Персин. Публикуваме откъси от мемоарната книга на Петко Огойски „Записки за българските страдания - 1944-1989 г.” Неговата книга е документ - болка и спомен за лагерите в България, „главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните”:

По разни пресмятания на островния архипелаг Белене през 1952 г. се намираха около 7-8 хиляди политически затворници и лагеристи. Изглежда и географията е искала да „услужи” на болшевишките ни управници, за да има къде по-незабелязано да изолират и унищожават своите противници.

Когато бяхме на острова, не беше се появил Александър Солженицин с неговия „Архипелаг Гулаг” (Государственное управление лагерям ). За да знаем, че и там, досущ като тук, островите по Северно море са главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните.

Затова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най-обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене.

„Откарали го в Белене” като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най-нова история – островните мъчилища.

Стоим и гледаме надписа на сводестата извивка на портала на лагера. „Когато врагът не се предава, го унищожават”. Каква разлика с този надпис, дето е отпред: „Затворът не унищожава, а възпитава”.

Остров Персин

Големият остров, на който бяхме, е около 45 хиляди декара площ, с вековни върби и тополи и е средище на цял архипелаг от други острови. Името му е Персин. Бараките бяха просто като овчи кошари, стените – плетени от пръчки и измазани с кал. Покривът – също от плетени леси и покрит със слама, двуетажните нарове – също от леси и нещо като сламеници върху тях.

На изкопно-насипните работи на дигата беше същински ужас. Освен самото ни докарване и откарване от обекта, придружено от бой, викове „по-бърже” и стрелба по всеки отклонил се и две крачки встрани, но и ужасната норма от 4,80 куб. метра пръст на човек и откарването и на 300 метра по дигата, която от ден на ден се вдигаше все по-високо.

От повдигане дръжките и тласкане на количките, ръцете така ни боляха и трепереха, че изобретихме така наречените хамути – ленти от плат или кожа, които премяташ зад врата си. Двата им края се спускат край ръцете, накрая завършват с клуп, в който се навират дръжките.

Така част от тежестта на ръцете се поема от раменете. Някои успели да пишат на домашните си и започнаха да получават хамути като за коне - хубави, кожени, изработени от занаятчии сарачи по конски муниции. Тези египетски робски атрибути станаха известни на населението, та ги забраниха, но ние ги слагахме под ризите и краищата се спускаха из ръкавите, само и само да облекчим някак си непосилния труд.

А като върхов израз на циничната гавра с хората е заставянето им да възпяват своята „вина” и да се признават като „сгрешили пред народа”. Преплитайки крака към убийствените трудови обекти да отварят гладни устни, за да пеят „Маршът на лагеристите”:

Песента „Маршът на лагеристите”:

Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития

Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития, са нещо съвсем различно от затворите. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвана от предишната. Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация. Особено тук, на островите срещу град Белене.

Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това, опасано от широките, дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора.

И защото те с труда си трябваше да пълнят огромния бюджет на репресивния апарат, неизбежно имат достъп до пособията за този труд – кирки, лопати, сърпове, мотики, брадви. Докато в затвора дори хляба можеше да си режеш само с изострена от цимента дръжка на лъжица или с парче тенекийка от консервна кутия, старателно укривани и често изземвани.

Контактите и опознаванията между хилядите, които не можеха да се ограничат, достъпът до пособия и сечива за труд, правеше тези хиляди една страшна за властите сила. Затова и управниците с извънредна и назидателна жестокост смазваха всеки опит за протест и организирана съпротива, а страхът на властващите ставаше убийствен кошмар за затворници и лагеристи.



Из „Записки за българските страдания- 1944 – 1989 г.”;

Автор: Петко Огойски;

Издателска къща „Феномен”, София 1995 г.;

Снимки: cosebulgare.blogspot.com; bnt.bg;