Петър Увалиев: Малките неща правят живота на хората

 Петър Увалиев (1915-1998) – писател, дипломат и публицист

Нещо, което внезапно стана страшилище в живота ми: идолите. По рано ми се струваше, че мога да ги гледам откъм човешката им страна: нещо да приемам, на нещо да се подсмивам. Сега разбрах, че всички идоли не прощават. Идолите бранят своето идолство - а хората много лесно забравят, че са хора и идолите са като тях.

Помня един римски монсиньор, който ме убеждаваше, че светците „служат". Би трябвало да каже, че ги употребяват. Католиците са имали поне щастливата идея да провъзгласяват само мъртъвци за идоли. Така по лесно се приемат от хората с достойнство.

Остава Папата - хилядолетно изобретение, което Мусолини се бе опитал да облече с модерни дрехи, когато бе заповедал да провесят във всички училища и учреждения надписа „Мусолини има винаги право". А на пощенските картички в Германия пишеше: „Хитлер няма семейство и лични грижи. Неговото семейство е Райхът, негови грижи са нашите". После мина време и стана ясно, че Мусолини не е имал винаги право, а Хитлер се е любел както може с Ева Браун. Какво остана от идола?

Остана унизителната картина на децата в черни ризи и на тълпите, които ревеха в берлинския стадион. Остана този позор за човека: и идолите ми се струват все пак по достойни от идолопоклонниците. Да заповядваш е все пак по човешко, отколкото да правиш метани.

Може ли да има най сетне духовен живот там, където има монопол за истината и където постиженията се мерят по липсата на оригиналност? Може ли да има човеци, където има идоли? Католиците обичат да се гордеят с това, което са направили: но те са хитри и много от днешните им светци на времето си са били отшелници или еретици.

Хитлеристите твърдеха, че са изградили величието на германската индустрия: но съвременниците им знаят, че те разрушиха германския човек. Те приеха, че Круп е по ценен от Гьоте. Ваймар е бил незначително княжество: а мястото му в историята е все пак, поне за мене, много преди Прусия. Хитлерова Германия беше Прусия без Ваймар. Това е ужасът и той още не е свършил.

Може ли да има рецепта за духовна дейност? Католиците казват: „Вярвай". Ами ако не можеш да вярваш? А аз не знам дали и в католическата църква тези, които само са вярвали, са оставили името си. Свети Тома Аквински трябва да не е вярвал до край, щом като е сметнал за необходимо да пригажда Платон към християнството. И кому е вярвал Микеланджело, когато е писал могъщите си фрески във Ватикана: на догмата за съсухрения Христос или на себе си. Вярвай - ако искаш да се откъснеш от себе си. Но ако не можеш да излезеш от себе си: тогава?

Преди шест години, когато пак така се намерих в една нова страна, исках да бъда навсякъде. Всяка връзка ми тежеше. Непрестанно скитах и се мъчех да се срещна с всички. Сега ми тежи това, което на другите изглежда свобода. Ето: цяла вечер стоя пред машината и цяла вечер мислите ми са пълни с тебе. Нещо от тези мисли нескопосно минава и в писмото. Друго остава в мене.

Ставам, пуша, крача из стаите и продължавам разговора ни. Тази част остава в мене, а тя е може би най-милата. Онази, която не знам как вече да пиша с думи, без да я превърна в литература. Най простите и най-милите неща, които имам да ти кажа: че бих искал да си срещу мене, когато вечерям, че бих искал ръката ти да е в джеба на палтото ми, че мечтая ти да купиш цветята, които са на масата ми. Не значат нищо, а ми се струват много, много важни. Малките неща, които правят живота на хората. Но изглежда че има господари, които са заграбили и тези малки неща.

Така ограбен понякога съм непростимо сгушен в себе си. И наверно и писмата и постъпките ми изглеждат жестоки и егоистични. Знам че ще ми кажеш: никой не е по егоист от другите. Но едни са по лоши, момичето ми. Нима аз се нареждам между тях? И ако греша, ще намеря ли някакъв път за изкупление?

Странна дума е тази: изкупление. Има вековна патина, която я е направила натруфена и гръмка. А е толкова по интимна: една дума, зад която се крие чувството на всеки човек, че не е сам. И неволната му привързаност към други. Защо искат от нас да бъдеме привързани към човечеството, когато има предели: от нас искат да живееме непрестанно отвъд тези граници. И това е нечовешко. Ти си права: трябва малко да се разтвори добрината у другите, за да рукне и нашата добрина. Когато те се заключват и ние ставаме зли. Дали и това не обяснява малко егоизма ми?

Извадка от писмо на Петър Увалиев (1915-1999) от май 1948 година до първата му съпруга Ивайла Вълкова, писано след сключването на техния брак. Увалиев заминава на дипломатическа работа в българското посолство в Лондон, убеден, че властите в София ще разрешат на жена му също да пристигне при него - нормална практика за всички задгранични служби. Това обаче никога не става. Съдбата решава 22-годишната Ивайла и 33-годишният Петър да останат разделени завинаги.

По материали на www.temanews.com 

Снимка: aig-humanus.blogspot.com; dev.teodoros.com;