Перикъл: Надгробна реч в чeст на падналите във войната (431/430 г. пр. Хр.)

Надгробно слово на Перикъл (1 част)

Речта на Перикъл в чест на падналите воини принадлежи към най-стойностните речи в европейската политическа традиция. Перикъл е считан за един от големите политически водачи на гръцката история и образец за красноречие и ораторско изкуство. По времето, когато Перикъл държи речта си, Атина е във война със Спарта.

Пелопонеската война между Атина и Спарта продължила почти 30 години (431-404 г. пр. Хр.) и завършила с победата на Спарта. Перикъл държи речта си в края на първата година от войната, когато атинците са изпълнени с увереност. Текстът на речта е от втора книга „История на Пелопонеската война” на Тукидид (454-около396 г. пр. Хр.), един от бащите на историческата наука, който е играл важна роля в събитията в Атина, преди да бъде прокуден заради военни неуспехи в изгнание. Една година, след като произнася речта си, самият Перикъл умира от бушуваща епидемия в Атина.

Речта е  надгробно слово на Перикъл за починалите във войната и за града, за който те са се пожертвали. Словото е произнесено пред целия демос, „а що се отнася до тези първи мъртви, да произнесе слово бил избран Перикъл, син на Ксантип”. Той се качил на висока трибуна, за да се чува гласът му колкото се може по-надалеч и от колкото се може повече хора в тълпата, и произнесъл следната реч:

„Повечето от тези, които вече са държали речи на това място, възхваляват онзи, който е въвел в погребалния обичай това слово, тъй като е прекрасно то да се произнася в чест на падналите воини. За мен би било достатъчно на хората, проявили доблест на дело, на дело и да се отдават почести (които можете да видите сега, при този уреден от държавата погребален обред), а не да се поема рискът достойнствата на множество мъже  да бъдат поверени на едного, който би могъл да произнесе както добра, така и лоша реч.

Наистина трудно е да се намери мяра на заслугите в едно слово, когато дори представата за истината едва започва да се утвърждава. Защото посветеният и пристрастен към събитията слушател би сметнал разказа за твърде слаб в сравнение с това, което би искал да чуе и което знае, докато неосведоменият от завист ще помисли, че някои неща се преувеличават, ако чуе за нещо, което е свръх неговите възможности.

Нали похвалите, казани за другите, се възприемат дотолкова, доколкото всеки се мисли за способен да извърши нещо като това, за което е чул; на онова пък, което надхвърля силите му, хората от завист престават да вярват. Но след като дедите ни са приели, че е добре да се постъпва така, трябва и аз да последвам обичая и да се опитам да удовлетворя в най-голяма степен желанието и очакването на всеки от вас.

Ще започна първо с предците ни. Наистина е справедливо и заедно с това подобава при такъв случай да се отдаде почит на паметта им. Защото, обитавайки от памтивека тази страна, те благодарение на доблестта си са я препредавали през поколенията до днес свободна. И както те са достойни за похвала, така достойни, и дори още повече, са нашите бащи: освен това, което бяха получили, те придобиха още и не без усилия завещаха на нашето поколение днешната могъща държава.

А още повече я възвисихме самите ние, които сега сме тъкмо в зрялата си възраст, и подготвихме града така, че при всякакви обстоятелства – във война и в мир – да бъде напълно независим. От всички тези заслуги аз ще оставя настрана – защото не искам да говоря надълго пред осведомени – военните подвизи, на които се дължи всяко завоевание и които са помагали било на нас, било на бащите ни, да се отбраняваме решително срещу настъпващия враг – варварин или елин.

Но чрез какви занимания стигнахме до това, посредством какво държавно устройство и благодарение на какви нрави се роди величието – това първо ще разкажа, за да пристъпя след това към възхвалата на падналите, тъй като смятам, че и в настоящия момент не е неуместно да се кажат тези неща, а би било полезно за цялото множество от граждани и чужденци да ги чуе.

Ние имаме държавно устройство, което не повтаря законите на съседите ни, а по-скоро самите ние сме пример за други, отколкото да подражаваме някому. И поради това, че се гради не в угода на малцинството, а на мнозинството, държавното ни устройство се нарича народовластие: според законите в частните дела всички са равноправни, а в обществените работи по-високо място се заема по достойнство, доколкото всеки с нещо се е отличил, не толкова според съсловието, колкото според заслугите, без също така някой поради бедност да бъде възпрепятстван от липсата на звание, стига да може да извърши нещо полезно за града.



Ние сме свободни граждани както в обществения живот, така и що се отнася до тази подозрителност в ежедневните отношения между хората, тъй като не се сърдим на съседа си, ако прави нещо за свое удоволствие, нито му натрапваме иначе безобидната си, но тягостна наглед досада. Докато в личните взаимоотношения проявяваме търпимост, в държавните работи не престъпваме законите главно от страхопочитание и поради всякогашно зачитане на властите и на законите – и то най-вече на тези, които са в полза на онеправданите, и на неписаните закони, чието нарушение носи общопризнат позор.

Но ние също въведохме и разнообразни начини за отдих на духа от усилията, като устройваме състезания и жертвоприношения през цялата година, както и уютна домашна обстановка, всекидневната радост от която прогонва лошото настроение. А благодарение на важността на града ни в него се стичат всякакви стоки отвсякъде и ползването на чуждоземните блага е не по-малко привично удоволствие за нашия вкус, отколкото на произведените у нас.

Различаваме се от противниците си и във военната подготовка по следните неща: ние оставяме нашия град общодостъпен и никога не гоним чужденци и не пречим на никого нито да се запознае, нито да види всичко, без страх, че врагът ни би могъл да разгледа нещо, от което да се възползва, тъй като се уповаваме не толкова на приготовленията и хитростите, колкото на нашата собствена сърцатост в делото. Също и във възпитанието нашите противници още от ранна възраст с непосилни упражнения се стремят да укрепят мъжеството си, а ние, въпреки че живеем по-свободно, не по-зле се справяме с равностойни опасности.

Ето и доказателството: лакедемонците не тръгват на поход срещу нашата земя сами, а с всички съюзници, докато ние нахлуваме сами в съседните страни и в сражения на чужда територия, срещу хора, които защитават родината си, в повечето случаи без затруднения ги побеждаваме. С цялата ни войска не се е срещал още никой враг поради необходимостта едновременно да снабдяваме флота и да изпращаме свои хора на много места по суша; ако неприятелите ни се срещнат някъде с някой наш отряд и надделеят, хвалят се, че са отблъснали всички, както и ако бъдат победени, твърдят, че са претърпели поражение от цялата войска.

И въпреки че се подлагаме на опасности по-скоро с безгрижие, отколкото добре подготвени за трудностите на войната и не толкова по силата на закона, колкото поради свойствено нам мъжество, наше преимущество е, че не се измъчваме предварително заради бъдещи затруднения, а когато се срещнем с тях, проявяваме не по-малка храброст от тези, които постоянно се каляват; и именно с това нашият град е достоен за удивление, но също и с други неща.

Ние проявяваме нашата любов към прекрасното с пестеливост и нашата склонност към науки, без да изпадаме в изнеженост. Богатството разглеждаме по-скоро като възможност за някаква дейност, отколкото като повод за хвалби, и не бедността на някого, а това да не може да се отърве от нея с труд, се признава за по-голям позор.

Едни и същи хора се занимават както с частни, така и с държавни дела, но и другите, които са се отдали на занаята си, не са невежи в политиката; защото единствено ние смятаме човека, който не взима никакво участие в тези дела, не за бездеен, а за безполезен и същевременно се стараем правилно да оценяваме или обсъждаме държавните работи, тъй като вярваме, че не речите могат да навредят на действията, ами по-скоро ако не се разисква това, към което трябва да се пристъпи на дело.

Различаваме се от другите също така и по това, че едновременно сме в най-висока степен решителни и най-усърдно обмисляме начинанията си, докато у други дързостта е плод на незнание, а обмислянето поражда нерешителност. А за най-силни духом справедливо биха били признати именно тези, които най-точно познават както ужасите, така и насладите и заради това не отбягват опасностите. И що се отнася до благородството, ние имаме разбиране, противоположно на повечето хора: ние печелим приятели не като получаваме от тях благодеяния, а като им ги оказваме.

По-постоянен е този, който е направил услуга, така че чрез благоразположението си към този, комуто е дал, съхранява дължимата нему признателност; облагодетелстваният пък е по-слаб, тъй като разбира, че не от любезност, а по задължение отвръща с благородно дело. Единствено ние помагаме смело някому не толкова по сметка за собствената си полза, колкото поради доверието в свободния избор.”

Източник: Тукидид, Избрани страници;

Съставителство и превод от старогръцки: Светлана Янакиева;

Народна култура, София, 1988 г.;

Снимки: pinterest.com; koboldpress.com;