Перикъл: Надгробна реч в чeст на падналите във войната (2 част)

Перикъл: Където най-висока награда се дава за доблест, там живеят и най-доблестните граждани

Накратко, искам да кажа, че градът ни като цяло е школа на Елада, а струва ми се, и всеки от нас поотделно с удоволствие и лекота би се справил с най-различни положения, при това би могъл да се прояви като самостоятелна личност. И че това не е самохвалство по повод сегашния случай, а действителна истина, го доказва самото могъщество на държавата ни, което сме достигнали с този именно начин на живот.

Наистина от сегашните градове нашият единствен не буди негодувание у нахлуващия враг, задето търпи поражение от такива бойци, нито упрек у подвластните, че са управлявани от недостойни.

Посредством величави доказателства ние несъмнено не сме оставили незасвидетелствано това могъщество, за да ни се удивяват и съвременниците, и потомците, и то без да имаме нужда за възхвала нито от Омир, нито от друг, който с поезия ще достави моментна наслада, но истината ще обезсили измислицата за делата, ами с нашата дързост заставихме всички моря и земи да ни станат достъпни и навсякъде издигнахме за нашите загуби и победи паметници за вечни времена.

Ето за такава държава благородно дадоха в битка живота си и тези воини, смятайки за невъзможно да я загубят, а за всеки един от останалите живи е естествено желанието да положи всички усилия заради нея.

Затова и аз говорих толкова дълго за нашия град, тъй като исках и да покажа, че водим борба за нещо различно в сравнение с тези, които нямат подобни възможности, и заедно с това да подкрепя с ярки доказателства красивите слова, които изричам днес за падналите. Най-важното вече е казано: защото това, за което възхвалявах държавата, е устроено благодарение на техните и на такива като тях добродетели и няма да са много елините, чиято слава, както и на тези тук, ще се окаже равностойна на делата им.

Мисля, че тяхната гибел сега като първи признак и сетно потвърждение на мъжката доблест ни разкрива нейната същност. Наистина справедливо е дори тези, които в друго отношение са били по-недостойни, да бъдат извинени заради храбростта, проявена в борбата за отечеството: заличавайки злото с добро, те са допринесли повече полза за общото благо, отколкото са причинили вреда с частния си живот. Никой от тези бойци не показа малодушието да предпочете насладата от богатството, нито отклони опасността поради надеждата на бедността, че някога може да се отърве от нея и да забогатее.

Схващайки отмъщението към враговете като по-въжделено от всичко това и смятайки тази саможертва за най-прекрасното нещо, те пожелаха посредством нея да накажат враговете, а от онези блага да се откажат и повериха на надеждата несигурността на успеха, а на дело считаха за свой дълг пред лицето на опасността да се уповават на самите себе си. Те предпочетоха смърт заедно с отмъщение пред спасение чрез отстъпление и така избягнаха позорната мълва, а делото си отстояха с гърдите си и си отидоха, увенчани в съдбовния миг със слава, а не със страх.

Ето какви, както подобава на държавата ни, се показаха тези воини, а вие, останалите, трябва да се молите за по-голяма безопасност, но и да смятате за свой дълг да проявявате не по-малко дързък дух пред враговете; и не само понеже съзирате в словата ползата, за която някой би могъл да говори дълго пред вас (които не по-зле го знаете), изтъквайки колко благородно нещо е защитата на враговете, ами по-скоро като наблюдавате в действителност ежедневно могъществото на града и станете негови почитатели и когато сами разберете, че е велик, спомнете си, че това са постигнали мъже храбри, знаещи дълга си и ръководени в делата си от честта, и че дори при сблъсък с несполука те не смятаха за достойно да лишат и града си от своята доблест, а му поднесоха най-драгоценната жертва.



Kартината на немския художник Филип фон Фолц (1805-1877 г.) „Ерата на Перикъл”, 1852 година

Наистина, като дадоха всички заедно живота си, всеки за себе си спечели невехнеща слава и тържествен храм – не толкова този, в който са положени, колкото този в душата на всеки човек, в който славата им ще остане вечно незабравима, като пример и за слово, и за дело. Защото гробница на славните мъже е цялата земя и не само надпис на надгробен камък в родината бележи паметта за тях, но и в далечни страни живее неписана памет у всекиго по-скоро за духа, отколкото за делото им.

Вземете тях за пример сега, смятайте за щастие свободата, а за свобода – мъжеството, и не отбягвайте военните опасности. Не толкова нещастните, които не се надяват на нищо добро, не биха щадили живота си, а с повече основание тези, които са заплашени от промяна към по-лошо и за които разликата би била твърде голяма в случай, че претърпят несполука. Нали за човека със самочувствие унижението, свързано с малодушието, е по-мъчително, отколкото смъртта, която остава безболезнена, ако е съпроводена с душевна твърдост и обща надежда.

Ето защо вас, родители на падналите, които присъствате тук, аз не толкова жаля, колкото ще се опитам да утеша. Известно е, че човешкият живот е изпълнен с променливи обстоятелства. Щастие е, когато някому, както на тези бойци, е отреден най-прекрасен край или както на вас – най-достойна скръб, и когато на щастливия живот съответства щастлива смърт.

Зная, разбира се, че е трудно да ви утеша за загубата на тези, за които ще намирате спомен в щастието на другите, на каквото и сами някога сте се радвали: нали скърби не човекът, лишен от щастие, до което никога не се е докосвал, а този, комуто е отнето нещо привично. Тези, на които възрастта позволява да създадат още потомство, нека бъдат твърди с надеждата за други деца: в частния живот по-късно родените ще помогнат на някои да забравят тези, които вече не са живи, а за държавата ще има двояка полза поради това, че няма да се обезлюди и ще се заздрави безопасността.

Защото е невъзможно да решават на равни начала и справедливо хора, които не рискуват на равна основа да изложат на опасност и децата си. А вие, които сте прехвърлили тази възраст, смятайте за добър жребий, че сте били щастливи през по-голямата част от живота си, а остатъкът ще бъде кратък; и нека ви подкрепя добрата слава на синовете ви. Наистина само честолюбието не остарява и в немощната старост радва не толкова имотът, колкото почитта.

А за вас, синове и братя на падналите, които сте тук, съзирам трудно състезание (тъй като е общоприето мъртвите да се възхваляват) и дори при върховна доблест вас не ще ви признаят за равни, а за малко по-слаби от тях. Нали към живите има съперническа завист, а когато някой не е пречка, нему се отдава почит с благосклонността, изпитвана, когато няма какво да се дели.

И ако трябва да спомена нещо и за доблестта на жените, които сега ще станат вдовици, то ще отбележа всичко в кратък съвет: да не отстъпите от добродетелите на природата си, ще бъде голяма чест за вас, и най-вече от тези, за които се говори най-малко сред мъжете – било за похвала, било за укор.

В речта си и аз според обичая казах каквото смятах за необходимо и на дело ние отдадохме почит на мъртвите, които погребваме, както с този обред, така и с това, че от днес държавата ще издържа децата им за своя сметка до тяхната зрелост – полезен венец, който тя поднася за подвизите им както на падналите, така и на техните потомци. Наистина, където най-висока награда се дава за доблест, там живеят и най-доблестните граждани. А сега, след като всеки е оплакал  за последен път близкия си, разотивайте се!”

Източник: Тукидид, Избрани страници;

Съставителство и превод от старогръцки: Светлана Янакиева;

Народна култура, София, 1988 г.;