Пергамски митрополит Йоан Зизиулас: Достоевски и моралът (1 част)

Йоан Зизиулас за Достовски, за доброто, злото и страданието

„Не мога да кажа, че Достоевски бе добър и щастлив човек… Беше лош, покварен, ревнив. През целия си живот бе жертва на страстта, която би го направила смешен и нещастен, ако беше по-малко умен и по-малко лош. В Швейцария пред очите ми той се държа толкова лошо със своя слуга, че човекът възнегодува и му каза: „Но и аз съм човек”. Спомням си колко ме впечатлиха тези думи… Казани към някой, който учеше на човеколюбие към цялото човечество”. Тези думи принадлежат на Н. Страхов, човек, добре познавал Достоевски, но в основата им стои недоразумение: Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност. Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин. Но нека не бързаме от това да правим извода, че той е проповедник на аморализма. Достоевски е притежавал страст към истината. Имал е силата да проникне в човешкото поведение и да ни открие по най-драматичния и най-убедителен начин, че това, което Моралът представя за „морално”, никога не е чистото добро, че човекът никога не може да премахне злото с помощта на Морала, след като абсолютно никой не може да е съвършено добър. В цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото съществуване и поведение има значение не моралът, а свободата и че само онова, което е свободно, е наистина добро. Достоевски иска да каже на хората, че делението на добри и лоши почива на лъжа и че единственият начин да бъде победено злото, е човек да го понесе свободно върху себе си. Достоевски не е аморалист, защото не престава да описва злото като трагедия и разложение за човека. Той обаче е антиморалист, защото дълбоко вярва, че моралът никога не може да доведе до спасение на човека от злото. Ше концентрирам вниманието си върху два главни момента: 1) проблемът за доброто и злото, и 2) темата за свободата. Проблемът за доброто и злото Понятието за етика се крепи върху разграничаването между доброто и злото още от епохата на Сократ, който се смята за неин основател. Както пише във всеки съвременен речник, „общото изучаване на доброто и общото изучаване на правилното действие са главният предмет на етиката”. Без разграничаването между доброто и злото етиката се обезсмисля. Това разграничаване обикновено приема две форми. Първата е характеризиране на действията или чувствата, на мотивите, разположенията и т. н. като добро или като зло. Ако някой обича – действено или в намеренията и в разположенията си – според господстващата етика, става дума винаги за добро, ако мрази – за лошо. Ето ги основните принципи на етиката, винаги съобразени с културните, религиозните, философските и т. н. предпоставки на конкретното време и общество. Другата форма на разграничаване между добро и зло е определяне на лицата като добри или лоши. В англосаксонската етика от по-ново време, повлияла върху мисленето и културата и на нашите общества, тази форма на различаване между добри и лоши хора доведе до появата на понятието за характер. Върху характера (character) са отбелязани определени морални черти – добри или лоши, т. е. това понятие е предмет на етиката. То се използва особено много в изкуството и най-вече в литературата, театъра и пр. (говорим, например, за характери на герои в някоя литературна творба). Както на ниво общи етични принципи, така и на ниво характери Достоевски категорично отхвърля разграничаването между добро и зло, т. е. отрича самата основа на етиката. На ниво общи принципи Достоевски смята любовта за висша морална ценност: Най-важното нещо е да обичаш другите като себе си, това е всичко, нищо друго не е нужно, бе писал някога той. Въпреки това обаче му е било невъзможно да я раздели от омразата. Много показателно пише в „Записки от подземието”, едно от ранните му и разтърсващи произведения: „Отидох толкова далеч, че стигнах до сигурното заключение, че буквално любовта се състои в парадоксалното право да измъчваш този, когото обичаш. В мечтите си долу в подземието си представях любовта като битка, която започва от омразата и стига до моралното подчинение”. За Достоевски странният извод се оказва учудваща истина, която той формулира така: „В омразата ми към хората на нашата земя има винаги една носталгична тревога: защо не мога да ги мразя, без да ги обичам? … И в любовта ми към тях има носталгична печал: защо не мога да ги обичам, без да ги мразя?”. Тези думи буквално унищожават всяко ясно разграничение между добро и зло, дори на ниво най-голямата етична ценност, която и за самия Достоевски е любовта. А какво остава за другите морални ценности, които са относителни и които се променят във всяка епоха? Доброто и злото не могат да се разделят по никакъв начин. За Достоевски това важи не само на ниво морални ценности, но и по отношение на хората. Всичките му герои са едновременно и добри, и лоши. За него не съществува понятието добър „характер”. Достатъчно е да погледнем само най-значимото му и най-задълбочено произведение – „Братя Карамазови”. В тази творба почти всеки основен герой е извършил някакво престъпление – ако не като действие, то в мисълта си. За Достоевски проблемът не е морален, а дълбоко екзистенциален. Човекът, всеки човек, е смес от лукавство и простота, от невинност и чувственост, от доброта и лошотия. Дмитрий казва: „Бях пропаднал нещастник, но обичах Бога… Добро и зло са в чудовищно съжителство у човека”. Великият инквизитор е впечатлен от тази противоречивост на хората: покварените често са по-склонни към добро, престъпникът е нежен, чувствителен, пуританите и моралистите са жестоки и коравосърдечни, всички са еднакво способни и на зло, и на добро. Констатацията, че всеки човек е едновременно и лош, и добър, отменя етиката и разкрива Достоевски като нихилист: такава е човешката природа и тя не се лекува по никакъв начин, злото заквасва доброто, небитието стои зад битието. Така в лицето на Достоевски Ницше ще открие своя велик учител, пророка на своя нихилизъм. Тук обаче трябва да спрем и да видим нещо важно. Действително ли Достоевски е нихилист? Кой е дълбокият смисъл на неговата антиморалистична антропология? Първото важно наблюдение е, че като отрича етиката, която разделя хората на добри и лоши, той разтърсва високомерието на хуманизма, вярващ, че злото може да изчезне от света чрез морала. По този начин Достоевски богословства по светоотечески: спасението на човека не може да произлезе от самия човек, а само от Бога. Второ, признавайки, че у всеки човек съжителстват доброто и злото, Достоевски призовава всички да избягват осъждането на другите и да концентрират интереса си и грижите си върху своите грехове. Така придобиват едновременно и покаяние, и любов. Достоевски мисли изцяло в духа на Евангелието, но и на ниптичните отци („Дай ми, Господи, да виждам моите падения и да не осъждам моя брат”, св. Ефрем Сириец). Трето и най-важно, характерната за човешката природа смесица от добро и зло не води обезателно към нихилизъм. Начинът, по който Достоевски описва своя герой в „Сънят на един смешен човек” има характер на откровение. Установил, че всичко в живота на човека е смесица от противоречия (добро-зло, логично-нелогично и т. н.), героят на тази творба е дълбоко наранен, а вярата му в самия живот – разколебана: „Изведнъж почувствах, че ми е все едно дали светът е съществувал или не е имало нищо, с цялата си същност започнах да усещам, че нищо не съществува. В началото мислех, че много неща са съществували в миналото, но след това разбрах, че нито в миналото е имало нещо, а само ми се е сторило, че има, поради някаква причина. Лека-полека разбрах, че и в бъдеще няма да има нищо”. Този нихилизъм не може да доведе до друго, освен до самоубийство. Героят на произведението наистина решава да убие себе си. Когато обаче отива да изпълни своя план, едно уплашено и треперещо момиченце, което поради някаква причина се било отчаяло, го помолило за помощ и смешният човек променя намерението си. Това, което го кара да намери смисъл в алогичното във всичко останало битие, е срещата с Другия. Другият е този, който преодолява нихилизма. Достоевски ни отвежда до ръба на пропастта, но не ни оставя да паднем в нея. Това, което не може да бъде оспорено, е съществуването на Другия. Съществуването на Другия, което дава смисъл на битието, не са нито неговите добродетели, нито неговите злини, т. е. моралът – това е самото негово съществуване. В морален план Другият е нелогичен, смесица от противоречия на доброто и злото. Би било смешно да подходим към него като към етична ипостас. Само съществуването му, оголено от всяко морално качество, дава смисъл и на нашето собствено битие. Ако си заслужава да бъдем, да не се самоубиваме, да не ставаме за смях, то това е само защото съществува Другият. За Достоевски обаче Другият – така, както е показан в „Съня на един смешен човек”, не е само ипостас, той е битие, същество, което страда. Ето я отличителната черта на екзистенциализма на Достоевски. За него онова, което преодолява нихилизма и дава смисъл на битието ни е приемането на страданието. За Достоевски човекът има един-единствен избор вместо самоубийството. Изказва го Иван Карамазов с дилемата: или кръста, или бесилката. „Кръстът, – казва – а не ешафода. Не, няма да се обеся. Никога не мога да се самоубия”. И както казва дяволът на Иван, „хората страдат, но живеят, живеят реален живот, а не илюзорен, защото да страдаш, означава да живееш”. С незначителни съкращения от: http://zizioulas.wordpress.com/; превод: Златина Иванова; Снимки: panagiotisandriopoulos.blogspot.com; ksiazki.onet.pl;