Пергамски митрополит Йоан Зизиулас: Достоевски и моралът (1 част)

Йоан Зизиулас за Достовски, за доброто, злото и страданието
„Не мога да кажа, че Достоевски бе добър и щастлив човек… Беше лош, покварен, ревнив. През целия си живот бе жертва на страстта, която би го направила смешен и нещастен, ако беше по-малко умен и по-малко лош. В Швейцария пред очите ми той се държа толкова лошо със своя слуга, че човекът възнегодува и му каза: „Но и аз съм човек”. Спомням си колко ме впечатлиха тези думи… Казани към някой, който учеше на човеколюбие към цялото човечество”. Тези думи принадлежат на Н. Страхов, човек, добре познавал Достоевски, но в основата им стои недоразумение: Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност. Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин. Но нека не бързаме от това да правим извода, че той е проповедник на аморализма. Достоевски е притежавал страст към истината. Имал е силата да проникне в човешкото поведение и да ни открие по най-драматичния и най-убедителен начин, че това, което Моралът представя за „морално”, никога не е чистото добро, че човекът никога не може да премахне злото с помощта на Морала, след като абсолютно никой не може да е съвършено добър. В цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото съществуване и поведение има значение не моралът, а свободата и че само онова, което е свободно, е наистина добро. Достоевски иска да каже на хората, че делението на добри и лоши почива на лъжа и че единственият начин да бъде победено злото, е човек да го понесе свободно върху себе си. Достоевски не е аморалист, защото не престава да описва злото като трагедия и разложение за човека. Той обаче е антиморалист, защото дълбоко вярва, че моралът никога не може да доведе до спасение на човека от злото. Ше концентрирам вниманието си върху два главни момента: 1) проблемът за доброто и злото, и 2) темата за свободата. Проблемът за доброто и злото Понятието за етика се крепи върху разграничаването между доброто и злото още от епохата на Сократ, който се смята за неин основател. Както пише във всеки съвременен речник, „общото изучаване на доброто и общото изучаване на правилното действие са главният предмет на етиката”. Без разграничаването между доброто и злото етиката се обезсмисля. Това разграничаване обикновено приема две форми. Първата е характеризиране на действията или чувствата, на мотивите, разположенията и т. н. като добро или като зло. Ако някой обича – действено или в намеренията и в разположенията си – според господстващата етика, става дума винаги за добро, ако мрази – за лошо. Ето ги основните принципи на етиката, винаги съобразени с културните, религиозните, философските и т. н. предпоставки на конкретното време и общество. Другата форма на разграничаване между добро и зло е определяне на лицата като добри или лоши. В англосаксонската етика от по-ново време, повлияла върху мисленето и културата и на нашите общества, тази форма на различаване между добри и лоши хора доведе до появата на понятието за характер. Върху характера (character) са отбелязани определени морални черти – добри или лоши, т. е. това понятие е предмет на етиката. То се използва особено много в изкуството и най-вече в литературата, театъра и пр. (говорим, например, за характери на герои в някоя литературна творба). Както на ниво общи етични принципи, така и на ниво характери Достоевски категорично отхвърля разграничаването между добро и зло, т. е. отрича самата основа на етиката. На ниво общи принципи Достоевски смята любовта за висша морална ценност: Най-важното нещо е да обичаш другите като себе си, това е всичко, нищо друго не е нужно, бе писал някога той. Въпреки това обаче му е било невъзможно да я раздели от омразата. Много показателно пише в „Записки от подземието”, едно от ранните му и разтърсващи произведения: „Отидох толкова далеч, че стигнах до сигурното заключение, че буквално любовта се състои в парадоксалното право да измъчваш този, когото обичаш. В мечтите си долу в подземието си представях любовта като битка, която започва от омразата и стига до моралното подчинение”. За Достоевски странният извод се оказва учудваща истина, която той формулира така: „В омразата ми към хората на нашата земя има винаги една носталгична тревога: защо не мога да ги мразя, без да ги обичам? … И в любовта ми към тях има носталгична печал: защо не мога да ги обичам, без да ги мразя?”. Тези думи буквално унищожават всяко ясно разграничение между добро и зло, дори на ниво най-голямата етична ценност, която и за самия Достоевски е любовта. А какво остава за другите морални ценности, които са относителни и които се променят във всяка епоха? Доброто и злото не могат да се разделят по никакъв начин.