Памет, спомен, забрава; лагерът Белене, остров Персин – българският Сибир

 

Памет, спомен, забрава

Да помниш, означава да си спомняш за едно събитие  по такъв честен и чист начин, че то да стане част от собствената същност. Това поставя високи изисквания към нашата истинност.

Представата „Това не ме интересува” е безотговорна и е насочена срещу собствените интереси. Чрез грешките на миналото настоящето е добило непоправими белези. Да си отворим очите за тези неща включва в себе си съвършено легитимното осъзнаване, че не си имал дял във вината на твоите собствени предци – и по този начин, че не трябва да се чувстваш лично обременен. Това е морален разум. Рихард фон Вайцзекер (1920-2015), президент на Федерална република Германия

Най-голямата отговорност на всяко човешко същество е пред паметта – и миналата, и днешната, и бъдната. И пред кръвта, която опреснява паметта. Димо Райков, роден през 1954 г., български писател

Трудният въпрос гласи: „Имам ли особена отговорност за това, да поправя злодеянията на едно предишно поколение – например поколението на моите родители или на моите баби и дядовци?” По този начин се повдига въпросът за дългосрочната колективна отговорност. Според убеждението ми ние действително имаме такива задължения.

В Германия е имало много сериозни и продължителни дискусии за това, каква етична тежест следва да се приписва на историческата памет и дали има нещо като отговорност, която е отвъд поколенията. Този дебат не би имал смисъл, ако не вярвахме, че задълженията могат да произтичат не само от решенията на отделния човек, но и от нашата история и общностна идентичност. Майкъл Сандел, роден през 1953 г. в Минеаполис, преподава право и политическа философия в Харвард

Страхът от комунистическия терор бе невероятен – мои приятели криеха от децата си, че са били по лагери и затвори. Бяхме белязани хора. Христо Запрянов, репресиран от комунистическия режим

Потомците на екзекуторите на толкова светли личности искат да ги забравим. Не, не мога и не искам да забравя миналото, защото то още кърви. И раните му са нанесени от онези, които комунистическата партия обяви за „герои”, а истинските герои от македонското революционно движение не само през тоталитарния режим, но и в наши дни, все още нарича врагове.

Именно затова трябва да се помни миналото, което е своеобразна основа, върху която се изграждат настоящето и бъдещето. Когато то се загърби, настава хаос и безредие в настоящето и неяснота в бъдещето. Онези, които много са страдали, не могат и не искат да го забравят. Не забравят и корените си, защото без тях дървото на живота бързо увяхва и изсъхва”. Проф. Атанас Попов, роден през 1935 г., български педагог

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер.

Но може ли идващият ден да започне без забрава. И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето?

Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов. Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията, царува забрава. Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат по-сетнешното обяснение като истина, ме накара да отделя забравата от причинно-следствените, мисловни връзки.

Забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето. Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.

Как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?”, могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели.

Забравата, по-късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване. Защото колкото по-скоро забравиш, че са ти разбили носа и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ: „А къде съм аз в тази история”, толкова по-бързо напредваш.

Така е и в личния живот. Колкото по-бързо забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по-скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.

Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.

И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) форма на съществуването, иска ми са да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения.

Желая да напиша книга и внимателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна по вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход.

Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва: „Абонатът в момента не е достъпен…!” Емир Кустурица, роден през 1954 г., босненски режисьор
 

Лагерът Белене, остров Персин – българският Сибир

Мисля обаче, че по въпроса за концлагерите в България след Девети септември две истини не може да има. В случая истината е една и потресаваща. В наши дни изглежда толкова невероятна, че на младия човек може да му прозвучи като приказка на ужаса. И ако почувства известно недоверие, аз просто му предлагам да я прочете.

Отбелязваше се годишнината от закриването на лагера, през деветдесет и втора съдбата на тези хора все още вълнуваше обществото. После ги забравиха. Спомняха си за тях като за нещо много отдавнашно и случило се преди едва ли не хиляда години. А някои от тях все още са живи. Най-коравите и късметлиите оцеляха…

Репортерът се насочи към един господин с бяла коса, един от хората, които са прекарали най-много време в лагера. Наричаха го със странния прякор Патриарха. ... Той отново се загледа в реката, която тежко влачеше помътнелите си води към морето, отнасяше и спомените му, които нито един репортер на света нямаше да научи, защото си бяха негови. Другите мъртъвците отнесоха със себе си. Атанас Липчев (1951-2010), български писател

Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития, са нещо съвсем различно от затворите. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвана от предишната.

„Откарали го в Белене” като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота.

Стоим и гледаме надписа на сводестата извивка на портала на лагера. „Когато врагът не се предава, го унищожават”. Каква разлика с този надпис, дето е отпред: „Затворът не унищожава, а възпитава”.

А като върхов израз на циничната гавра с хората е заставянето им да възпяват своята „вина” и да се признават като „сгрешили пред народа”. Преплитайки крака към убийствените трудови обекти да отварят гладни устни, за да пеят „Маршът на лагеристите”: „Сгрешили пред народа, тук дойдохме, във ТВО духа да възродим и с устрема на новата епоха социализъм светъл да строим...” Петко Огойски, роден през 1929 г., български писател и политик, политически затворник

О, бедни ми Данте флорентински, сиромашко, в сравнение с персинското, е твоето въображение! Пъшкат твоите питомци там, в твоя „Ад”. А пък в тоя, тука, в нашия персинския, я виж: соцпитомците, залепени на „лицева опора” в калта, пеят песни на благодарност, химни на възхвала за „Партията наша любима”! Която тъй ги бе наредила! Стефан Бочев (1910-2012), български писател и дипломат
 

Жертва и палач

Странно ми е, когато жертвата започва да придобива психологията на палача си… Разбира се, аз знам и друго – че и палачът придобива нещо от психологията на жертвата. Господ е заложил някакъв много разумен баланс – винаги трагедията да бъде двустранна, да няма абсолютен победител. Константин Павлов (1933-2008), български поет

Снимки: dariknews.bg; literaturensviat.com;