Откровения на Таня Шелхорн за тайната на нейното щастие

 Таня Шелхорн: Винаги нося образа на България в сърцето си!

Таня Шелхорн е българска писателка, която живее в Швейцария. Родена е в град Брезово, завършва НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”. Издала е автобиографичните романи „Дарина” и „Д-р Кристиан и неговата компания”. Публикуваме със съкращения интервю на Таня Шелхорн за важните неща, които я крепят като личност и които съставляват тайната на нейното щастие.

Въпрос: И какво се случи с Таня Шелхорн? Тъгува ли за бедна България в богатата Швейцария?

Таня Шелхорн: Още преди години Цар Соломон ме беше научил, че „както молец поврежда дрехата и червей – дървото, тъй скръбта поврежда човешкото сърце” (Притч. 25:20). Запомних този съвет и се стремя да го изпълнявам, доколкото е по силите ми. Тъгата по България е неизбежна, но аз винаги нося нейния образ в сърцето си и това ми помага да преодолявам разстоянието.

Когато гледам голямата картина с Рилския манастир и слушам „Български и руски църковни песнопения” в изпълнение на Борис Христов с хора при храм-паметник „Св. Ал. Невски”, аз съм вече у дома! Когато се моля пред иконата на нашия небесен закрилник св. Иван Рилски и целувам с благоговение реликвата от ръката с неговите мощи, сърцето ми се изпълва с радост и аз изживявам мислимото в действителността. Това е тайната на моето щастие.

Не, не е бедна нашата България, напротив – тя е толкова богата, колкото и Швейцария! Бог щедро е изсипал даровете си над тия две страни и е оставил свободно хората да се ползват от плодовете на труда си. Но това, че българинът се е уподобил на оня просяк, който спял върху съкровища, но не знаел за тях и продължавал да проси, си е лично негова вина.

Таня, как ти изглеждаме всички ние, като ни гледаш отстрани? Накъде върви според теб литературата ни?

Нищо не може да ме откъсне от моите български приятели и колеги. Винаги съм се възхищавала, че сме останали истински потомци на един жилав народ и независимо от проблемите и неволите оцеляваме.

Накъде може да върви литературата, изкуството и цялата ни култура, когато двете нива на пирамидата на човешките потребности са не само разклатени, ами направо разрушени? Как можем да говорим за развитието на личните способности и да търсим смисления принос на индивида, преди да са задоволени неговите материални и социални нужди? Знаем, че душевно-духовните нужди са на върха. Той може да бъде достигнат само тогава, когато пирамидата е цяла и трите нива са стабилни.

Според тебе чия е вината за драмата, която преживяваме – на политиците, че са крадливи и престъпни типове, или на нацията, че ги търпи?

Народната мъдрост толкова точно казва: „Всеки народ си заслужава царя”. Неведнъж и аз съм се питала защо у нас всичко е толкова обратно програмирано? Мъдър отговор намерих в думите на цар Соломон: „Защото невежите ще ги убие тяхното упорство, а глупците ще ги погуби тяхната безгрижност” (Притч.1:32).

Имал съм нелепи мигове в живота си, когато наивно смятах, че българските емигранти ще помогнат на умиращата култура в България... Защо не се случва това? Знам, че държавата в сегашния си вид ненавижда емигрантите и все пак? Преди години в България гърмеше новомодерната фраза: „Ще се оправим!” А сега само хленчене: „Надявахме се”. На какво? И още повече: на кого? То ясно е казано: „Помогни си сам, за да ти помогне Бог!”

Питате ли ги тия емигранти по света как преживяват? Ако някои от тях са достигнали до материално благополучие, то е заплатено с цената на много безсънни нощи. Но искам да кажа и нещо друго, което изразява само моето скромно мнение: когато чета някои „художествени” произведения на съвременни автори, аз се изчервявам и се чувствам неудобно като жена. Циничните изрази и мръсните думи не правят сюжета по-оригинален, нито пък имат някакво еротично въздействие, просто показват едно творческо безсилие.

Същото се отнася и до театъра. Той е храм, а сцената олтар. Не могат да се сипят псувни и да се говорят цинизми, които карат публиката да се чувства неудобно. Ако днес това се оценява като „култура”, то нека по-добре да умира. Българите, живеещи в чужбина, които имат възможност и желание да направят нещо за Родината си, ще вложат парите си там, където има смисъл. Ето например Силви Вартан – тя направи немалко за България, но вижте за какво се употребяват нейните средства! А защо държавата ненавижда емигрантите? Много просто: защото не може да ги манипулира!

Ти общуваш ли с българи-емигранти по света? С кои, какви са темите на вашите разговори? Аз имам едно по-различно понятие за думата „емигрант”, защото не всеки който живее в чужбина е такъв. През 1986 год. заминах на работа в Швейцария по напълно легален път – с договори и работна виза. Имах разрешение за работа осем месеца в годината, после се връщах в България за четири месеца и пак отново. Това беше най-хубавият период от живота ми. По-късно нещата се промениха, омъжих се, имам швейцарско гражданство, тъй че не мога да се нарека емигрант. Пък и аз се адаптирам бързо, цялата земя е Господня. Обичам Швейцария, която ми даде толкова много, но Родината е само една – моята България!

Съгласна ли си, че интелигенцията у нас си заслужава хала, тя все мълчи, все блюдолизничи. Даже си мисля, че именно интелигенцията е най-големият враг на самата себе си... Ти съгласна ли си, макар че си тъй далеч.

Такава, за съжаление, е тъжната действителност.

Кажи какви да бъдат темите на протестите, които да организират българските интелектуалци? Изброй ги. Кажи кое според теб е нетърпимо вече..

Често си спомням последните думи на оня велик отец Йоан, началник на киновия (манастир): „Никого не съм учил на онова, което сам по-напред не съм изпълнил”. Тежко и горко на оня, който се улови да дава съвет напразно. Ако българските интелектуалци сами не знаят как и срещу какво и кого да протестират, то и Господ да се намеси, пак файда няма да има.

Как живееш в твоя тъй уреден швейцарски рай? Този швейцарски „рай” не е паднал даром от небето, а е сътворен от човешките ръце. Ако става въпрос за красивата природа, то такава имаме и в България. Защо тогава не си направим и ние страната като рай? Ако българинът работеше с такова качество и отговорност като швейцарецът, стандартът на живота би бил същият. Тук няма да видиш пълни кръчми и бездействащи тълпи, нито пък ще чуеш някой да се хвали колко е откраднал и как е излъгал.

Става ли твоят роден Пловдив все „по-цигански” след всяко твое завръщане? Не само Пловдив, цяла България става все „по-циганска”, но аз не свързвам този епитет само с малцинството у нас. Ние сме свикнали да наричаме „циганска работа” всяка неразбория, без да се усещаме, че я вършим в по-голяма степен от нашите мургави сънародници. България е заприличала на цигански катун, създаден от българи.

Излишно е да разказвам какво ме възмущава, то се знае от всеки. Искам само да споделя, че тишината и чистотата стават все по-голям лукс и аз съм готова да заплатя цената на този лукс, стига да ми посочат такова място за почивка. Цялата тази вакханалия е умишлено предизвикана, за да се отвлича вниманието на народа от големите игри, които се въртят от управляващите.

Интервю на Стоян Вълев; със съкращения от www.knigi-news.com;

Снимки: commons.wikimedia.org; liternet.bg;