С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Oтец Марио Йонов: Обществото ни вече е зависимо от пошлостта

Oтец Марио Йонов: Обществото ни вече е зависимо от пошлостта

Размисли на отец Марио Йонов за важните неща от живота

Днес пошлостта е навсякъде. И тя не само че не се заклеймява, а сякаш е поставена на пиедестал. И нещо още по-ужасно – хората вече не просто са толерантни към пошлостта, но вече имат нужда от пошлост. Това е ужасното. Нашето общество вече е зависимо към пошлостта – така както са зависими към цигарите, към алкохола, към наркотиците. Защото има нужда от пошлостта.

Ето защо оттук нататък работата става много сложна. Като че ли трябва да се създават малки групички, малки оазиси от хора, които да заживеят на друго ниво. Сякаш е утопия да се надяваме, че държавата, че църковната институция, че училището, въобще институциите биха могли да излекуват обществото ни от пошлостта. Според мен вече може да се работи само в малки оазиси, в малки групи. Така мисля.

Онова, което съм установил е, че един от най-големите екзистенциални страхове, това е страхът от смъртта. Дори и ние, християните, много често изучаваме теологията във вид на чисти клишета, като готови фрази, но когато всичко опре лично до твоя живот това предстоящо страшно събитие, наречено смърт, в главата ти започват да се въртят много и много мисли. И тогава всички клишета се разрушават. Тогава виждам, че вярата е била често по-скоро лозунг, не практика.

Едно е да изповядваш с уста: „Да, аз съм смъртен. Родил съм се и един ден ще умра.” Друго е да виждаш как детето умира. Защото някъде дълбоко в нас бушува въпросът за неправдата: „защо пък детето?” Едно е да го изучаваш в книгите, в Университета, друго е сам да си потопен в самата атмосфера.

Друго е да разговаряш с умиращ човек. Тогава виждаш как самият умиращ човек говори без клишета. Човекът вече говори по различен начин – той е свалил всякакви суетни прегради. Той говори дълбоко искрени думи, не се притеснява, че ще се посрами, че ще го обвиниш в ерес, че ще каже някакъв цинизъм – просто той е дълбоко искрен.

В такива моменти човекът е много чувствителен към това, онзи, който е срещу него, да не му говори с клишета. Един от случаите ми беше да извадя Требника (свещенически сборник с молитви) и да зачета молитва от там. Тогава човекът ми хвана ръката и свали Требника на леглото. Каза ми: „Аз искам да говоря с теб. Не искам да ми четеш от някакви книги.” Тогава разбрах, че повече при пациент няма да чета от книга и ще говоря за това, което в момента ми роди сърцето. Разбрах, че в такива моменти хората не могат да търпят фалш.

Silence

Знаеш ли, ние не можем да докажем на човека, че след смъртта има бъдеще, живот. Това нещо ние не можем да го докажем. Би било погрешно да се впуснем в такива доказателства. Погрешно е и на човек, на когото е починало детето, да започнем да обясняваме, че Бог е любов. В такъв момент просто не е подходящо да се проповядва. Има моменти, в които просто трябва да мълчиш, просто да присъстваш до човека...Тази идея, че ти не си сам в този момент започва веднага да работи.

Аз съм наблюдавал различни типове хора с идентична скръб. Да речем хора, които загубват едно дете и са във възраст, когато не могат вече да имат свои деца. Могат да осиновят, но не могат да имат свои деца. Едни от тях озлобяват, стават злобни. Дори се пропиват, започват да приемат медикаменти и това е вид наркомания.

Обикновено хората, които зациклят в медикаментите или в алкохола не могат да надживеят скръбта. Скръбта е като вид заболяване, тя има своите цикли и ако ти зациклиш в алкохола или в наркотиците, ти зацикляш в тази скръб и не можеш да я преживееш правилно. Мозъкът ти не може да я асимилира и да я преработи.

Такива хора обикновено деградират. Просто го наблюдаваш как с годините той съхне, интелектуално деградира – и като човек деградира, и работата си изоставя, и се занемарява, и се отказва да живее, потъва. Има обаче и хора, които благодарение на този шок, който преживяват в живота си, благодарение на хората, с които се срещат точно в момента на тази скръб, могат да направят и промяна към духовното.

Отивайки при човека болничният свещеник трябва да забрави, че той е нещо повече от него. Да отива като равен при равен. Като брат при брат. Като грешник при грешник. Второто безумно нещо, което човекът трябва да избие от главата си е, че отива да спасява човешки души... И много често се е случвало това нещо, да отида при пациент и този пациент да допринесе за моята духовност толкова, колкото нито един професор в моя факултет не е допринесъл.

Из разговор на Калин Янакиев с болничния свещеник отец Марио Йонов

Списание „Християнство и култура”, брой 4, 2005 година;

Снимки: dostoino-est.org; mope-hurl.deviantart.com;