С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Орхан Памук - Нобелова реч: Куфарът на баща ми (3 част)

Орхан Памук - Нобелова реч: Куфарът на баща ми (3 част)

Орхан Памук: Пиша, за да съм щастлив

Това, което литературата днес трябва най-много да обсъжда и да изследва, са първичните страхове на човек: страха да не бъде изключен и страха да не означава нищо, както и чувството за безполезност, което съпътства тези страхове. Общото унижение, уязвимост, обиди, жалби, чувствителности и въображаеми обиди и националистическите хвалби и надувки, които са им съвсем близки... Всеки път, когато се изправям пред такива чувства и пред ирационален, преувеличен език, с които обикновено биват изразявани, знам, че докосват тъмнината в мен. Били сме свидетели често пъти на народи, общества и нации извън западния свят, - мога лесно да се причисля към тях - които се поддават на страхове, които понякога ги карат да вършат глупости само заради страха им от унижение и заради чувствителността им. Знам също така, че на Запад - свят, към който мога да се причисля също толкова лесно - нации и народи, които прекалено се гордеят с богатството си и след като са ни докарали Ренесанса, Просвещението и Модернизма, от време на време стават жертви на самодоволство, което е почти също толкова глупаво. Това означава, че баща ми не е бил единствен, че всички ние придаваме твърде много значение на представата за свят с център. Докато всъщност това, което ни кара да се затворим и да пишем в стаите си с години е вяра в обратното; вяра, че един ден писанията ни ще бъдат четени и разбрани, защото хората по целия свят си приличат. Но това, както знам от своето писане и от това на баща ми, е един тревожен оптимизъм, белязан от гняв да не бъдем отпратени към периферията, да не бъдем изключени. Любовта и омразата, които Достоевски изпитва към Запада през целия си живот, аз също съм ги изпитал, много пъти. Но ако съм осъзнал някаква основна истина, ако имам причина за оптимизъм, то е защото съм изминал пътя с този велик писател през отношението му на любов и омраза към Запада и съм видял другия свят, който той е изградил от другата страна. Всички писатели, които са посветили живота си на тази задача, познават тази реалност: каквато и да е първоначалната ни цел, светът, който създаваме след години писане с надежда, в крайна сметка, ще се премести към други много по-различни места. Ще ни отнесе далече от масата, на която сме работили с тъга или гняв, ще ни прехвърли от другата страна на тази тъга или гняв в един друг свят. Възможно ли е баща ми да не е достигнал такъв свят? Както земята бавно приема форма, бавно издигаща се сред мъглата във всичките си цветове, като остров след дълго пътуване по море, така този друг свят ни омагьосва. Ние сме също толкова очаровани, колкото и западните пътешественици, които са доплавали от юг и са съзрели Истанбул, издигащ се над мъглата. В края на пътуване, започнато с надежда и любопитство, пред тях се изправя град на джамии и минарета, на смесица от къщи, улици, хълмове, мостове и склонове, един цял свят. Виждайки го, искаме да пристъпим в този свят и да се изгубим в него, както можем в една книга. След като сме седели на една маса, защото сме се чувствали провинциално, изключени, в покрайнините, ядосани или много меланхолични, сме открили цял един свят отвъд тези чувства. Това, което изпитвам сега е обратно на онова, което изпитвах като дете и юноша: за мен центърът на света е Истанбул. Това е не само, защото съм живял там целия си живот, а защото през последните 33 години разказвам за улиците му, за мостовете му, за жителите му, за кучетата му, за къщите му, за джамиите му, за фонтаните му, за странните му герои, за магазините му, за известните му личности, за мрачните му места, за дните и нощите му, правейки ги част от мен, приемайки ги всичките. Дойде момент, когато този свят, който бях създал със собствените си ръце, този свят, който съществуваше само в главата ми, беше по-истински за мен, отколкото светът, в който всъщност живеех. Тогава всички тези хора и улици, предмети и сгради изглеждаха сякаш започват да разговарят помежду си и да си взаимодействат по начини, които не бях предвидил, сякаш живееха не само във въображението ми или в книгите ми, а сами за себе си. Този свят, който бях създал като един човек, който копае кладенец с игла, тогава изглеждаше по-истински от всичко останало. Баща ми може също да е открил този вид щастие през годините, когато е писал, помислих си аз, докато наблюдавах куфара му: не бива да го съдя предварително. Бях му толкова благодарен все пак: той никога не е бил властващ, забраняващ, доминиращ, наказващ, обикновен баща, а баща, който винаги ме е оставял на свобода и винаги се е отнасял към мен с огромно уважение. Често си бях мислил, че ако от време на време съм имал възможността да ползвам въображението си, било то свободно или по детски, то е било, защото, за разлика от моите приятели от детинството и юношеството, не съм изпитвал страх от баща си и понякога дълбоко вярвах, че съм успял да стана писател, защото баща ми също е искал да бъде, когато е бил млад. Трябваше да го чета с толерантност - да се опитвам да разбера какво е написал в тези хотелски стаи. С тези изпълнени с надежда мисли се отправих към куфара, който още си стоеше там, където баща ми го беше оставил. Събирайки всичката си воля, прочетох няколко ръкописа и тетрадки. За какво пишеше баща ми? Спомням си няколко изгледа от прозорците на парижки хотели, няколко стихотворения, парадокси, анализи... pamuk 5 Докато пиша, сега се чувствам като някой, който току-що е претърпял злополука и се опитва да си спомни как се е случила, докато в същото време умира от страх, да не би да си спомни твърде много. Когато бях дете и майка ми и баща ми бяха на ръба на някоя кавга - когато изпаднеха в едно от онези непоносими мълчания – баща ми веднага пускаше радиото, за да смени настроението и музиката ни помагаше да забравим кавгата по-бързо. Нека сменя настроението с няколко сладки думи, които, надявам се, ще свършат същата работа като музиката. Както знаете, въпросът, който най-често ни задават на нас писателите, любимият въпрос е: „Защо пишете?“ Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като тези, които пиша. Пиша, защото съм ви ядосан на всички. Пиша, защото обичам да седя в стаята и да пиша по цял ден. Пиша, защото мога да взема участие в реалния живот само като го променя. Пиша, защото искам другите, всички вие, целия свят, да знае какъв живот сме водели и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам миризмата на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече, отколкото вярвам в каквото и да е друго. Пиша, защото ми е навик, страст. Пиша, защото ме е страх да не бъда забравен. Пиша, защото обичам славата и интереса, които донася писането. Пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички ви, толкова много, много ядосан. Пиша, защото обичам да бъда четен. Пиша, защото веднъж започнал роман, есе, страница, искам да завърша. Пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, защото вярвам по детски в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите ми стоят на лавицата. Пиша, защото е вълнуващо да превърнеш всичките красоти и богатства на живота в думи. Пиша не за да разкажа история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от тревожното чувство, че има място, където трябва да отида - просто като в сън - но не мога да стигна дотам. Пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Пиша, за да съм щастлив. Седмица, след като дойде в кабинета ми и ми остави куфара си, баща ми дойде да ме види отново. Както винаги ми донесе шоколад (беше забравил, че вече съм на 48 години.). Както винаги си поговорихме и посмяхме за живота, политиката и семейните клюки. Настъпи момент, в който погледът на баща ми отиде до ъгъла, където беше оставил куфара и видя, че го бях преместил. Спогледахме се. Настъпи смазваща тишина. Не му казах, че го бях отворил и се бях опитал да прочета съдържанието му. Вместо това, извърнах поглед. Но той разбра. Точно както и аз разбрах, че той разбра. Но цялото това разбиране стигна само дотам, докъдето може за няколко секунди. Тъй като баща ми беше весел, непринуден човек, който вярва в себе си, той ми се усмихна, както правеше винаги. И на тръгване повтори всички чудесни и окуражаващи неща, които винаги ми казваше, като баща. Както винаги, го наблюдавах как си тръгва, завиждайки на щастието му, на безгрижния му и невъзмутим темперамент. Но си спомням, че точно в този ден и в мен беше проблеснала искра на радост, която ме накара да се засрамя. Беше предизвикана от мисълта, че може би не ми беше толкова удобно в живота, колкото на него, може би не бях водил толкова щастлив и необвързан живот като него, но че се бях посветил на писането - разбирате… беше ме срам да си мисля такива неща на гърба на баща ми. От всички хора баща ми никога не е бил причина за болката ми и ме беше оставял на свобода. Всичко това трябва да ни напомня, че писането и литературата са интимно свързани с някаква празнота в центъра на живота ни, с чувствата ни за щастие и вина. Но историята ми има симетрия, която незабавно ми напомни за нещо друго този ден, а това ми докара даже още по-силно чувство за вина. Двадесет и три години преди баща ми да ми остави куфара си и четири, след като бях решил, на 22 години, да стана писател на романи и да изоставя всичко друго и да се затворя в някоя стая, завърших първия си роман „Кевдет бей и синове” и с треперещи ръце дадох на баща си напечатан на пишеща машина вариант на още неотпечатания тогава роман, за да може да го прочете и да ми каже какво мисли. Това не беше само защото имах доверие на вкуса и интелекта му: мнението му означаваше много за мен, защото той, за разлика от майка ми, не се беше противопоставил на желанието ми да стана писател. Тогава баща ми не беше с нас, а някъде далече. Трескаво очаквах завръщането му. Когато се върна две седмици по-късно, изтичах да отворя вратата. Баща ми не каза нищо, а веднага ме прегърна, по начин, който ми казваше, че много му е харесал. За известно време бяхме потънали в тази малко неловка тишина, която толкова често съпътства моменти на силни емоции. Тогава, когато се бяхме поуспокоили и започнали да говорим, баща ми си послужи със силно натоварен и пресилен език, за да изрази убедеността си в мен или в първия ми роман: каза ми, че един ден ще спечеля наградата, за която сега съм тук, за да получа с огромна радост. Каза ми, че това е така не защото иска да ме убеди в доброто си мнение или за да постави наградата като цел; каза го като турски баща, подкрепящ сина си, окуражаващ го с думите „Един ден ще станеш паша!” Години наред, когато ме видеше, ме насърчаваше точно с тези думи. Баща ми почина през декември 2002 година. Днес, заставайки тук пред Шведската академия и бележитите й членове, които са ме удостоили с тази велика награда, тази велика чест, и пред техните изтъкнати гости, горещо бих искал сега той да е сред нас. Източник: stasja.blog.bg; снимки: onedio.com; balkantravellers.com;