Орхан Памук - Нобелова лекция: Куфарът на баща ми (2 част)

Орхан Памук: Какво е щастието?

Но веднъж затворили се, скоро осъзнаваме, че не сме толкова сами, колкото сме си мислели. В компанията сме на думите на тези, които са били преди нас, на историите на другите, на книгите на другите, на думите на другите - това, което наричаме традиция. Вярвам, че литературата е най-ценният запас, който човечеството е натрупал в търсене да разбере себе си. Общества, племена и народи стават по-интелигентни, по-богати и по-развити, когато обръщат внимание на притеснените думи на своите автори и, както всички знаем, горенето на книги и клеветенето на писатели са сигнал, че над нас са надвиснали тъмни и недалновидни времена. Но литературата никога не е просто национална грижа. Писателят, който се затваря в някоя стая и първо се отправя на пътешествие вътре в себе си, с годините ще открие вечното правило на литературата: трябва да притежава творческото умение да разказва собствените си истории, сякаш са нечии други и да разказва чуждите истории, сякаш са негови собствени, защото това е литературата. Но първо трябва да преминем през историите и книгите на другите. Баща ми имаше добра библиотека – общо 1500 тома - повече от достатъчно за един писател. До 22-та ми годишнина може би не ги бях прочел всичките, но бях запознат със всяка книга - знаех кои са важни, кои са леки, но лесни за четене, кои са класика, кои са основна част от всяко едно образование, кои се забравят, но са забавни истории за местната история и кои френски автори баща ми ценеше много високо. Понякога поглеждах библиотеката от разстояние и си представях, че един ден, в друга къща, ще събера своя собствена библиотека, даже по-добра - да си създам един свят. Когато погледнех библиотеката на баща ми, ми се струваше като малка картина на истинския свят. Но това беше един свят, погледнат от нашия край, от Истанбул. Библиотеката беше доказателство за това. Баща ми я беше събрал от пътуванията си зад граница, предимно книги от Париж и Америка, но и книги, купени от книжарниците, които продаваха чуждоезична литература през 40-те и 50-те и от старите и нови книгопродавачи в Истанбул, които и аз познавах. Светът ми е една смесица от местното, националното и Запада. През 70-те и аз започнах, донякъде амбициозно, да създавам своя библиотека. Още не бях решил да ставам писател. Както разказах, в Истанбул бях започнал да усещам, че все пак нямаше да стана художник, но не бях сигурен какъв път ще поеме животът ми. В мен бушуваше неумолимо любопитство, желание, подклаждано от надежда да чета и да уча, но в същото време чувствах, че в живота ми някак си липсваше нещо, че няма да мога да живея като другите. Част от това чувство беше свързано с това, какво чувствах, когато се взирах в бащината библиотека - да живееш далеч от центъра на нещата, както ни караха нас, които живеехме в Истанбул тогава, да се чувстваме, това чувство на живот в провинцията. Имаше и друга причина да се чувстваме неспокойни и някак си непълни, защото знаех твърде добре, че живеех в страна, която проявяваше нищожен интерес към творците си - били те художници или писатели - и това ги лишаваше от надежда. През 70-те, когато взимах парите, които баща ми ми даваше и лакомо ги изхарчвах за овехтели, прашасали, подгънати книги от старите книгопродавачи в Истанбул, бях толкова потресен от жалкото състояние на тези книжарници за книги втора ръка и от отчайващата запуснатост на бедните, изцапани продавачи, които излагаха стоката си край пътя, в дворовете на джамиите и в нишите на ронещи се стени, както и от техните книги. А колкото до мястото ми в света - в живота, както и в литературата, основното ми чувство беше, че „не съм в центъра”. В центъра на света имаше по-богат и по-вълнуващ живот от нашия и дори с целия Истанбул и цяла Турция пак бях извън него. Днес смятам, че споделям това чувство с повечето хора по света. Както имаше световна литература и нейният център също беше много далеч от мен. Всъщност това, което имах предвид, беше западна, не световна литература, а ние турците се намирахме извън нея. Библиотеката на баща ми свидетелстваше за това. В единия край бяха истанбулските книги - нашата литература, нашият местен свят във всичките му обичани подробности, а в другия бяха книгите от този друг, западен свят, с който нашият не си приличаше по нищо, към който липсата на прилика ни причиняваше едновременно болка и ни даваше надежда. Да пиша, да чета, беше като да напусна един свят, за да намеря утеха в другостта на другия свят, в странното и чудното. Усещах, че баща ми беше чел романи, за да избяга от живота си и да отиде на Запад - както направих и аз по-късно. Или просто ми се струваше, че книгите тогава бяха неща, които взимаме, за да избягаме от собствената си култура, която намирахме за несъвършена. Не бягахме от живота си в Истанбул на Запад само чрез четенето, а и чрез писането. За да изпише тетрадките си, баща ми беше отишъл до Париж, беше се затворил в стаята си и тогава беше донесъл писанията си обратно в Турция. Докато съзерцавах бащиния си куфар, ми се струваше, че това беше причината за неспокойствието ми. След като бях работил в стаята си в продължение на 25 години, за да оцелея като писател в Турция, ми се струваше обидно да видя как баща ми крие дълбоките си мисли в този куфар, как се държи, сякаш писането е работа, която трябва да се върши скришом, далеч от погледа на обществото, на държавата, на народа. Може би това беше главната причина да се ядосвам на баща ми, че не е приемал литературата толкова сериозно, колкото аз. Всъщност се ядосвах на баща си, защото не беше водил живот като моя, защото никога не се беше карал с живота си, беше го прекарал щастливо, смеейки се с приятели и любими. Но част от мен знаеше, че също така можех да кажа, че не бях чак толкова „ядосан”, колкото „ревнувах” и че втората дума беше по-точна и това също ме караше да се чувствам неловко. В тези моменти се питах по обичайния си презрителен, ядосан начин: „Какво е щастието?”. Щастие ли е да си мисля, че съм живял смислен живот в тази самотна стая? Или да водя удобен живот сред обществото, вярвайки в същите неща, както всички останали или да се държа, сякаш е така? Щастие ли беше или нещастие, да преминеш през живота си, пишейки тайно, докато привидно си в хармония със всичко около теб? Но това бяха прекалено раздразнителни въпроси. Откъде ли ми беше дошла идеята, че мерилото за добър живот е щастието? Хората, вестниците, всички се държаха, сякаш най-важният критерий за един живот е щастието. Това, само по себе си, не предполагаше ли, че може би си заслужаваше да се изпробва дали точно обратното не беше вярно? Все пак баща ми беше бягал от семейството си толкова пъти - доколкото го познавах и доколкото можех да кажа, че разбирам неспокойството му? Това ме подтикна да отворя бащиния куфар. Имаше ли тайна баща ми, някакво нещастие в живота си, за което не знаех нищо, нещо, което е могъл да понесе, само като го е изливал върху белия лист? Веднага щом отворих куфара, си спомних миризмата на пътуване, разпознах няколко тетрадки и забелязах, че баща ми ми ги беше показал преди години, но без да се спира на тях задълго. Повечето от книгите, които сега държах в ръце, са били изписани, когато ни беше оставил и заминал на младини за Париж. Докато аз, както много от писателите, на които се възхищавах, писатели, чиито биографии бях прочел, исках да узная какво е писал баща ми и какво е мислел, когато е бил на моята възраст. Не ми отне много време да осъзная, че тук няма да намеря нищо подобно. Най-силно се разстроих, когато тук-там из тетрадките на баща ми попаднах на един писателски глас. Това не беше гласът на баща ми, казах си аз. Не беше автентичен или поне не принадлежеше на човека, когото познавах като свой баща. Зад моя страх, че баща ми може би не е бил моя баща, когато е пишел, се криеше един друг по-силен страх: страхът, че дълбоко в себе си аз не бях автентичен, че няма да намеря нищо хубаво в записките му. Това подсили страха ми, че ще открия, че баща ми е бил твърде силно повлиян от други писатели и това ме хвърли в отчаяние. Толкова силно ме покруси това - бях млад и това поставяше живота ми, самото ми същество, желанието ми да пиша и работата ми под въпрос. През моите първи 10 години като писател усещах тези тревоги по-дълбоко и дори когато ги прогонвах, понякога се страхувах, че един ден ще трябва да се призная за победен - както се беше случило с рисуването ми - и да се поддам на безпокойство и да се откажа от писането на романи. Вече споменах двете основни чувства, които се надигнаха в мен, когато затворих куфара на баща ми и го прибрах: чувството, че съм изоставен някъде из провинциите и страхът, че ми липсва автентичност. Това със сигурност не беше първият път, когато тези чувства се появяваха. В продължение на години, в процеса на моето четене и писане бях изследвал, откривал тези емоции в цялото им разнообразие и неволни последици, нервните им окончания, причините за тях и множеството им цветове. Определено духът ми е бил разтърсен от тези обърквания, чувствителности и мимолетната болка, когато в младините животът и книгите ме бяха връхлетели. Но само чрез писането на книги стигнах до по-пълното разбиране на проблемите с автентичността (както в „Името ми е Червен” и „Черната книга”) и житейските проблеми в периферията (както в „Сняг” и „Истанбул”). За мен да бъдеш писател е да признаеш тайните рани, които носиш в себе си, рани, толкова тайни, че дори ние самите едва съзнаваме, че ги има и търпеливо да ги изследваш, да ги опознаеш, да ги осветиш, да притежаващ тези болки и рани и да ги направиш съзнателна част от духа и писането си. Писателят говори за неща, които всеки знае, но не знае, че ги знае. Да се изследва това знание и да се наблюдава как расте, е удоволствие. Читателят посещава един свят, отведнъж познат и чуден. Когато писателят се затвори в една стая с години, за да упражнява уменията си - да създаде свят - ако използва тайните си рани като отправна точка, той, съзнавайки или не, се осланя силно на човечеството. Увереността ми идва от вярата, че всички човешки същества си приличат, че другите също носят рани като моите - следователно биха разбрали. Цялата истинска литература има начало в тази детинска и изпълнена с надежда сигурност, че всички хора си приличат. Когато писателят се затвори с години в стаята си, по този начин той предлага безпристрастно човечество, един свят без център.   Но както може да се види от куфара на баща ми и избледнелите цветове на живота ни в Истанбул, светът има център и той беше далеч от нас. В книгите си описвам с известни подробности как този основен факт е породил едно чеховско чувство на принципност, и как по друг път това е довело до поставянето под въпрос на моята автентичност. От опит знам, че в сравнение с мен мнозинството хора на тази земя живеят със същите чувства, че мнозина страдат от още по-задълбочено чувство на недостатъчност, липса на сигурност и чувство на деградация. Да, най-големите дилеми, пред които е изправено човечеството, са все още нямането на земя, на дом и гладът... Но днес телевизиите и вестниците ни казват за тези основни проблеми по-бързо и по-просто, отколкото литературата изобщо би могла. Източник: stasja.blog.bg; снимки: nobelprize.org; ekathimerini.com;