С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Оливие Клеман: Малък духовен компас на нашето време

Оливие Клеман: Малък духовен компас на нашето време

Цивилизацията на тялото и страхът от остаряване

Нашето общество повече от всякога в човешката история е освободено от терзанията на насъщните нужди: да се храни, да пие, да се сгрее.Ала ето, че точно когато вече не сме в плен на първостепенните телесни грижи, ставаме все по-грижовни за потребностите на тялото, а съвременната култура изобретява все по-изтънчени критерии за добра форма. Промишлеността е започнала да приспива тялото и духа с мечтата за вечна младост. А всъщност вечна младост не съществува. Западният свят е направил необикновено завоевание – масовото дълголетие с големите му шансове. Десет, двайсет години  повече живот са невероятно богатство, от което обществата ни още не умеят да се възползват напълно. Ала дълголетие не означава тържество на силата  и красотата, нито постоянно покачваща се крива на успеха. Какво да кажем за това тяло, в което животът ни е вписан с букви от мрак и светлина? Това тяло, това сме ние. И все пак не сме ние. Случвало се е то да бъде пожертвано, за да живеят други, за да бъде засвидетелстван нашият Бог. В него се засичат адът и раят, а понякога и онази благодат, която ни умива от личното добро и зло, откривайки ни наново бъдещето. След убийствения хаос кръщението, което е образ на смъртта и възкресението, връща на тялото ни неподправената детска радост от съществуването. Така тялото, получило опрощение, двойно въздаяние, често се превръща в тяло на прославата. Болестите, болките са потопени в безкрая на живота. В тялото можем да преживеем прославата като поход, в който пространството се ражда от диханието, от неговия ритъм; като плаване, в което цялото море става кръщелно. Чрез тялото преживяваме безкрайната битка срещу грубостта и омразата, за да стигнем до сдържаното величие на приятелството. Тялото става прослава, когато молитвата се превърне в дихание на съществуването и когато се пробуди сърцето, „онова тяло в най-голямата дълбина на тялото”, може би кълн на тялото на славата. Преклонната възраст идва скришом. Дълго време не я забелязваме, само околните, злорадо засмени или признателни, броят годините ни. Ала внезапно немощта се проявява, сърцето – пърхащо птиче, се откъсва от гърдите, треперещите ръце вече не могат да улавят. Неизцеримите болести, бавната смърт на тялото са всеобщо преживяване, различията са само във времето. Някои остават горди и жизнени до края. В наши дни повечето хора устояват. Понякога това е деградиращо, щом вече не можем да контролираме онова, което цял живот сме можели да владеем, и не можем да се сдържаме. Наистина има забележителни личности, които продължават да бъдат такива, каквито са били, дори в тези условия: истина е, че Плотин, макар и да излъчвал отблъскваща миризма, привличал учениците си, когато им говорел за красотата. За другите, които не са Плотин, за мен, за нас несъмнено, остава примирението, смирението и въпреки всичко доверието, вярата като личен и онтологически наглед. По принцип ненавиждам баналния образ, според който колкото повече стесняваме мястото за човека, толкова повече разширяваме това за Бога. Напротив, това е довело до модерния атеизъм. Ала когато става дума за преклонната възраст и за болестта, този образ възвръща стойността си. В безбрежния поток на живота погибелта на смъртното тяло позволява на Бог да извае чрез сърцето нашето тяло на славата. Ако болката стане непоносима, подходящите палиативни грижи могат да я облекчат донякъде, без да замъглят съзнанието. Тогава за болния остава да се предаде на страстта Христова, както са правили мъчениците. Важното е да не отнемаме от човека смъртта му, за да може целият този живот, който Бог му е дал и който той се е опитал да даде на свой ред, да влезе, мирно или окаяно, в светлината на Възкресението. Можем да се борим срещу жилото на болката, ала трябва да внимаваме да не откраднем смъртта на човека. И никога да не секва общението: молитвата на близките, възвеличена от тази на Църквата, ръката, положена с малко нежност, ласката по челото. Незаменима е ролята на приятеля, на жената – последно майчинство -, на близкия, който сетне ще склопи очите на мъртвия. „Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка и на тези, които са в гробовете, живот дарува.” Източник: Оливие Клеман, „Малък духовен компас на нашето време”, издава фондация „Комунитас”, превод: Юлия Талева, София 2018 Снимки: istina.eu; equapio.com;