Образование и образ на човека в духовното наследство на Екзарх Йосиф I (1 част)

Свещеник Георги Гугов за духовното наследство на Екзарх Йосиф I

Екзарх Йосиф I (1840-1915), със светско име Лазар Йовчев, е висш православен духовник, Екзарх на Българската екзархия. Роден в Калофер, учи във великата народна школа във Фенер и във Френския колеж в (Цариград). По-късно учи в Сорбоната в Париж. По-късно Лазар Йовчев се завръща в Цариград и се занимава се с публицистика и преводаческа дейност.

Без да има духовно образование Лазар Йовчев е ръкоположен за монах с името Йосиф и след няколко вече е протосингел на Екзархията. През 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, а преди това е управлявал 1 година видинската епархия. През 1877 г. младият Ловчански митрополит Йосиф е избран и провъзгласен за екзарх от Църковно-народния събор в Цариград. Екзарх Йосиф I определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население.

Идеалът на българския духовен водач е да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията. Цели 38 години екзархът e църковно-народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело. Екзархът завещава цялото си лично имущество за народополезни цели.

Публикуваме статия на свещеник Георги Гугов за духовното наследство на Екзарх Йосиф I. Многовековният църковен летопис е съхранил светлата памет на бележити духовни водачи, просияли като истински ревнители за духовния и културен просперитет на своя народ. Достойно място в скрижалите на историческото ни битие заема и „титанът на българската деятелна воля” и стожер на епохални постижения в съдбовни за българската нация времена - Негово Блаженство Екзарх Йосиф I.

Екзарх Йосиф, със светското име Лазар Йовчев, е винаги скромен, незлоблив, с неотслабваща любов към ближния.

Една от любимите му максими била: „Всичко разбирай, всичко прощавай!”

Получил солидно образование, добра духовна и административна подготовка, именитият първойерарх се посвещава в служба на Бога и народа, вдъхновен от библейските слова: „С усърдие ще Ти принеса жертва, ще прославя името Ти, Господи, защото е благо” /Пс. 53:8/.

Екзарх Йосиф I управлява плодотворно Българската православна църква в продължение на 38 години, от които 36 в Цариград, където остава седалището на Екзархията и след Освобождението. В една изключително сложна обществено-политическа обстановка той се изявява като усърден архипастир и добър дипломат, преодолявайки мъдро и непоколебимо всички трудности и изпитания.

Успява да издейства султански укази за български митрополити в Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля, Струмица и Дебър. Безспорни са заслугите му за учебното дело в Македония и Тракия, където до 1913 г. открива 1373 български училища. Според екзарх Йосиф богоподобната същност на човека определя неговото предназначение да се стреми към усъвършенстване и благоразумно използване на материалния свят / Бит. 1-26; Пс. 8:5-8 /.

Съобразно това всеки човек трябва да се ръководи преди всичко от правилата, които определят неговото отношение към Бога и ближните, спрямо които може да изпълнява своя нравствен дълг в три насоки: любов към семейството, отечеството и към всички хора, независимо от техния произход. Безкористното служение на ближните не поради страх от наказание или заради някакъв личен интерес е похвално, за разлика от „стремежа към печалба, тъй като да се пожертваш днес, за да спечелиш утре, означава че си добър спекулант, а не добродетелен“.

Същевременно екзарх Йосиф обръща внимание на това, че любовта към себе си е напълно съвместима с изпълнението на нравствения дълг към нашите ближни. Тя се изгражда върху естествените нагласи, породени от инстинкта за самосъхранение на живота като Божи дар и не трябва да се отъждествява с порочния егоизъм.

Това е така, защото „Божият промисъл, който е вложил във всяко земно същество зърното на самосъхранение, не иска от човека да забрави за самия себе си. Естествено е всеки да се стреми да устрои своя живот колкото е възможно в по-добри условия на развитие“.


Гробът на Екзарх Йосиф I в южната галерия на църквата „Света Неделя”, в столицата София.

При добро възпитание желанието към самоутвърждаване и „похвалното честолюбие” на талантливите и отговорни личности може да се използва за подобряване благосъстоянието на цялото общество. Назначението на човека е да използва своите способности, които ни са дадени, колкото за нашето, толкова и за общото добро. Затова истински мъдър е онзи човек, който е разбрал, че е роден да господства, но без да се възгордява, както и този, който е осъзнал, че не е призван да ръководи другите и с достойнство и смирение изпълнява своите задължения.

Усъвършенстването на човешката личност е немислимо и невъзможно като реализация без образованието на ума, при което всеки християнин трябва да постави на първо място изучаването на истините на вярата, както и любов към истината и трудолюбие. Впечатлен от цялостния прогрес на европейските държави, екзарх Йосиф е убеден, че в основата на благополучието на едно общество е просвещението и високото равнище на образованост, тъй като народ, който е умствено просветен, решава много по-успешно своите проблеми.

Като ревностен изразител на духа и стремежите на своето време творчески доразвива просветителските идеи на предшествениците от Възраждането. Особено внимание в тази насока според него трябва да се обърне на образователната дейност в училищата, където се поставят основите на човешкото благополучие.

Децата трябва най-напред да научат в училище всичко, което е необходимо, за да съхранят здравето си, т. е. да имат здрав ум в здраво тяло. Вторият елемент на щастието е трудът, което означава всеки да придобие професия съобразно своето призвание. Третият елемент е „честността” и спазването на законите, нравствените норми и традициите на страната. Четвъртият елемент е свързан с формирането на разбирането, че смисълът на човешкото щастие не е в богатството, разкоша и удоволствията, а преди всичко в любовта, правдата, истината и изпълнението на дълга.

Петият и най-важният елемент е „вярата в Бога и спазването на златното правило - да не правиш на другите това, което не искаш да ти правят и на теб.” Екзарх Йосиф разглежда образованието като лична и социална добродетел, която издига във взаимна зависимост високия морал и благосъстоянието на цялото общество.

Израз на това разбиране са и съветите, които той отправя към студентите и учениците на празника на славянските просветители „Св. св. Кирил и Методий“ - 11 май 1914 година: „Изучавайте с любов и патриотичен жар родната история и вие ще видите какви грешки са допускани и как трябва да се избягват. Един народ, който сее положителни добродетели във възпитанието на младите хора, има велико бъдеще и никакви интриги не могат да му отнемат историческия дял на напредък и съвършенство. Да не се забравя, че Църквата е била и ще бъде най-будния страж на всенародните идеали.”

Просветителският дух пронизва като светъл лъч цялостната църковно-обществена дейност на Екзарх Йосиф. „Дайте на младото поколение да види себе си близо до Бога, повелява в едно от своите послания Негово Блаженство, да съгрее своята смутена душа от свещения огън на живата вяра в Божествения страдалец на Голгота, посейте в сърцето му кристалната любов към великите български просветители и вие ще видите българския народ озарен от честити и светли бъднини”.

Достойнството на човека се изразява преди всичко в неговата свободна воля, която се явява като неотменима предпоставка за религиозно-нравственото осмисляне на живота. От цялото многообразие на вътрешния живот решението за едно или друго действие е онзи акт, който разкрива най-дълбоката същност на човешката природа, защото всеки преди да стане гражданин на обществото, представлява неповторима личност, която носи в себе си воля за самоопределение.

Автор: свещеник Георги Гугов; с незначителни съкращения;

Снимки: bnr.bg; epicenter.bg;