Фридрих Ницше: Формулата ми за човешкото величие е да обичаш съдбата си

Афоризми и кратки размисли на философа Фридрих Ницше

На 15 октомври 1844 г. е роден Фридрих Ницше, германски философ и поет, който провъзгласяваше упадъка на доминиращите ценности и необходимостта от тяхната преоценка. Франсис Фукуяма разглежда по следния начин творчеството на Фридрих Ницше:

„Голяма част от творчеството на Ницше може да бъде видяна като реакция срещу появата на цяла една цивилизация от „безгръбначни хора”, общество от буржоазни индивиди, които се стремят единствено към собствен уют и самосъхранение. Според Ницще същността на човека не е желанието, нито разумът му... Човекът е преди всичко оценяващо същество, „розовобуз звяр”, черпещ жизнеността си от своята способност да произнася думите „добро” и „зло”.

За Ницше главният въпрос не е в това какви ценности твори човекът, защото хората преследват „хиляда и една цели”. Това, което съставлява същността на човека, е актът на оценяване на самия себе си, на придаване ценност на самия себе си и на търсене на признание за нея.” Публикуваме гирлянди от кратки размисли, афоризми и интермедии на Фридрих Ницше:

„Човек трябва да е свикнал на живот по планинските висини – дълбоко под него се разнася жалкият брътвеж за политика, за егоизма на народите. Трябва да си равнодушен; да не питаш има ли полза от истината, дали няма да се окаже фатална за тебе.

Формулата ми за човешкото величие е amor fati (да обичаш съдбата си, съдбовност), не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността. Не само трябва да се съгласиш, не само да изтърпиш необходимото – целият свят е заблуда пред необходимостта – просто трябва да го обичаш.

Ужасно е да загинеш от жажда в морето. Трябва ли така да пресолявате истината си, че вече дори да не утолява жаждата?

Кой ли за доброто си име не е жертвал поне веднъж себе си?

Да станеш сериозен мъж: това означава да откриеш отново сериозността, която като дете си влагал в играта.

Благодарение на музиката страстите се наслаждават на самите себе си.

И будни постъпваме като насън: първо измисляме и съчиняваме човека, с когото общуваме, и веднага след това забравяме.

Коремът е причината за това човек да не се мисли толкова лесно за бог.

Най-целомъдрената фраза, която съм чувал: „При истинската любов душата обхваща тялото”.

Който се бори с чудовища, трябва да внимава сам да не се превърне в чудовище. А когато дълго гледаш в някоя пропаст и пропастта започва да гледа в теб

В крайна сметка човек обича желанието си, а не желаното.

По отношение на това, което е „истинско”, може би никой не е бил достатъчно истински.

Последствията от нашите дела ни хващат за косите, напълно безразлични към това, че междувременно сме се „поправили”.

Не това, че ме излъга, а това, че вече не мога да ти вярвам, ме съкрушава.

Много лошо! Отново същата история! Когато къщата ти вече е готова, установяваш, че незабелязано си научил нещо, което просто е трябвало да знаеш още преди да започнеш да строиш. Вечното, проклетото „Твърде късно е!” Меланхолията на всяко завършено нещо!...

Да бъдат независими, могат само малцина – това е предимството на силните. А който направи опит за това, дори да има пълно право, но без да е принуден да го прави, доказва, че вероятно е не само силен, но и до крайност дързък. Той поема из един лабиринт, хилядократно умножава опасностите, които животът и без това носи.

И не е най-голямата от тях тази, че никой не вижда с очите си как той се обърква, как се уединява и бива разкъсан на парчета от пещерния минотавър на съвестта. Ако такъв човек загине, то това става толкова далече от знанието на останалите, че те не могат да почувстват и съчувстват. А и той вече не може да се върне! Не може да се върне дори за състраданието на хората!”

Снимки: welt.de; italianopercaso.it;