Съдебният процес срещу водача на опозицията Никола Петков през 1947 г.

Сатрапите са всесилни, защото имат масова подкрепа

От 5 до 16 август 1947 г. се провежда съдебният процес срещу водача на демократичната опозиция Никола Петков. Смъртната присъда се изпълнява повече от месец след нейното произнасяне. На 23 септември в 0.15 часа той е обесен в Софийския централен затвор.

Привеждаме размисли върху тези събития на професор Георги Фотев от творбата му „Дългата нощ на комунизма в България” - изумително по своята дълбочина изследване за същността на злото и неговите крепители. „Не знаем какъв ще да е типажът на прекия екзекутор, но за прокурора можем да сме напълно сигурни, че е от онези беззаветни идеалисти комунисти, за които сме чели и слушали толкова време. Такова е било времето. Оправданието е времето.

Със сигурност може да се смята, че Никола Петков и всички, които са познавали по-отблизо част от свидетелстващите на процеса, са се питали изумени дали тези са същите хора, които са познавали по-отрано. Има заличени личности, които се явяват като послушни говорещи оръдия.. Това се постига по пътя на перфектно рационализирани изтезания, когато тялото предава душата във властта на следствената инстанция. Петков е изумен от показанията на хора, които е познавал по-рано като свои съратници и които са неузнаваеми с нелепите и абсурдни твърдения.

Никола Петков си спомня за писмото на верния си съратник Петър Коев, бивш народен представител от опозиционната група, чийто лидер е той. Това писмо Петков прочита на 3 декември 1946 година от трибуната на Великото народно събрание. Ето какво се казва в това писмо:

„Денонощия продължи разпитът, като всеки три часа разпитвачите се сменяваха, а аз останах прав без сън, без хляб – и което е ужасно през тези душни августови дни и нощи – без вода. Ръцете са оковани в белезници и не се позволява никакво допиране до стената или масата. През всеки три часа все същите въпроси се поставят и записват до втръсване, до умаляване. Ръцете са подути, а краката боси, невероятно отекли. Гладът след 24 часа не се усеща, а от безсънието главата става куха и страшно бучи.

.. Бутнаха ме на пода, вързаха ми ръцете, прекараха ги през колената, като мушнаха през ставите една цев от пушка и като ме обърнаха на гръб и запушиха устата, започнаха да ме налагат по ходилата с една дебела гума. Така продължи до 2 часа – всичко три часа, с почивки, през които инспекторът задаваше въпроси.

Близо два месеца преживях морален гнет и бях подложен на психологически терор. Нагласяваха ми така майсторски скроени мъки, например за участта на близките ми, за здравето на децата ми и други, че искрено предпочитах физическите изтезания. За човек, който за първи път е подложен на този траен терор, немислимо е да издържи и да не подпише всичко, което му се поднесе. 19 ноември 1946 г. Петър Коев”.

Моментът, в който произнасят смъртната присъда на Никола Петков е сюблимният момент, озаряващ го цялостно като личност и политическа фигура. Двама френски журналисти, които присъстват на процеса, са оставили свидетелство за тази сюблимност на момента. „... Сред това трагично мълчание, сред което се извърши най-жестокият акт, изпълняван срещу хора, председателят на съда прочете присъдата с тежък глас: „Никола Петков, в името на българския народ, Вие се осъждате на смърт чрез обесване!”

На скамейката сред обвиняемите, само за секунда, осъденият възстанови цялата си смелост на борец. Тялото му се сгърчи, сви се в себе си като пред скок, лицето му се изчерви от гняв. „В името на българския народ?” Останалото нямаше значение за него! Но тези думи той не можеше да приеме.

И със силен глас извика: „Не! Не в името на българския народ! Мен ме изпращате на смърт по нареждане на вашите чужди господари, тези от Кремъл или от другаде. Българският народ, задушен под кървавата тирания, която вие маскирате като правосъдие, никога не ще повярва на вашите гнусотии!”

От арестуването до обесването на Никола Петков и след това страната е залята от народната жажда да бъде осъден най-строго, като се добавя – и справедливо, а след като е екзекутиран - от варварско ликуване, доволство и тържество, че най-после е мъртъв. Грандиозен, чудовищен, сатанински спектакъл. Той знае за всичко това. Ние не знаем как го е преживял.

Океанът от омраза, който прелива в пресата, е бил видим от стоманената клетка, в която е Никола Петков. Това не му е било спестено. Разбира се, Петков си дава сметка за организираната „спонтанност” на широките народни маси. Още преди да бъде арестуван във Великото народно събрание, той казва на висок глас, че свободата и демокрацията в страната са потъпкани и тъкмо за това той е арестуван и изпратен на бесилото.

Но океанът от омраза не се дължи само на принуда и страх, на малодушно предателство и най-обикновена подлост в масов мащаб. Той си дава сметка за тази страна на нещата, а тъкмо тя е много, много горчива и отчайваща, може би и сломяваща, защото така или иначе прави подвъпросен смисъла на собственото му дело.

Трябва да се запитаме, що народ е този. Не забравяме, че са много хората, които са покрусени и се посвещават и обричат на неравна борба. Те са в края на краищата безмилостно смазани. Смазани в буквален и преносен смисъл.

Никола Петков е личност цялостна, мащабна и доказала се като несломима. Неговата смърт трябва да парира всичките му съмишленици и последователи. Изобщо целият процеси на първо място, разбира се, смъртната присъда върху Никола Петков е разчистване на символи. Въпросът е не просто убийството на лице, а символното убийство.

Жалбите на Никола Петков за помилване са горчив факт, но не и дискредитиращ тази забележителна личност и героична политическа фигура. Когато навлизаме в трагиката, не трябва да изтърваме най-важното, а то е, че имаме още едно до немай къде гнусно издевателство на рационализиран държавен тероризъм. Комунистическите сатрапи са всесилни, но те са такива, защото имат масова подкрепа, а масите се състоят от живи индивиди от плът и кръв, с имена и безименни.

Нека всеки, който иска да отсъжда за последните дни от живота на Никола Петков, да тръгне от себе си и се опита да реши въпроса за собственото си достойнство, да мери с човешка мярка, за да отсъди вярно кой се е приближил най-много до божествената мярка, или до съвършения, т.е. утопичен човек, който има предвид героизацията без мисъл и човешкост”.

Откъси от „Дългата нощ на комунизма в България”, автор Георги Фотев

Издателство „Изток – Запад”, 2008 година;

Снимка: nikola-petkov.free.bg;