Професор Никола Георгиев: Мона Лиза и Капитан Петко войвода (2 част)

Есе от сборника „Нова книга за българския народ”

Размахът на тази линия бе не само широк, но и напорист. Във всичко, което и както го вършеше, се носеше нетърпението й час по-скоро да въведе българина в царството на естетическото. И за това не се жалеха средства, включително и в буквалния смисъл на думата. Работеше се с големите числа. Работеше се и с големите обеми. В България внушителните и носещите вкус и разум сгради се броят на пръсти, но много от тях уловиха окото на тази линия и бяха иззети и преобразени в нещо по нейния образ и подобие, най-често в музеи.

Наред с изземането на вече готовото, тази линия и строеше – и още по-откровено, по свой образ и подобие. От новопостроеното най-красноречиво е това, което увенчава улицата, в чието начало се намира Съдебната палата, пардон, бившата Съдебна палата в София. Какво е способна да построи тази просветена авторитарност, всеки може да се убеди, ако разгледа „комплекса” отвън и – ако и докъдето охраната го допусне – отвътре. Сградата бе наречена с изкуственото, високопарното, непроизносимото и абсурдно в съчетанието си име „Народен дворец на културата”, в което що-годе показателна е само думата „дворец”, и то отнесена не толкова към облика на постройката, колкото към умонастроенията на нейните създатели.

Хората, които една идея събира около себе си, винаги я дръпват с няколко стъпала надолу, така че нека имаме пред очи този коректив, когато поставим неизбежния въпрос: кои подкрепяха и съдействаха на линията на Мона Лиза? Те бяха три основни породи.

За първата е неудобно да се говори, макар че за нея най-много се говореше. И така, идеята за духовното възвисяване на българина събра: използвачи, изобретатели на културни идеи, шашармаджии от вътрешен и международен мащаб, знахари, хайдучаги в дипломатически фракове (така поне ги определят многогодишните им затворнически присъди), ясновидци, дребни културни и некултурни диктаторчета, сугестолози, графомани, индийски факири, водолечители, хипнотизатори и златоусти витии, чиракували в школата на византийското придворно блюдолизничество.

Никоя идея, и най-благородната дори, не минава без помагачи-използвачи, особено ако благата не се обещават в някакво далечно бъдеще, а се въздават веднага, тук и сега. Не мина без тях и нашата Мона Лиза и те наистина много й помогнаха – най-вече за бързото злепоставяне и проваляне на идеята. И не толкова с броя и апетита си, а с качествата си, само бледа представа за които дава горното благовидно изброяване.

Друга група хора възприеха тази линия чрез прастарото утешение за по-малкото зло. За тях беше ясно, че чужда култура така не се въвежда и че от дребните трохи или тежките несмилаеми залъци, които му се подхвърлят, духовното храносмилане на българина няма да се регулира. За тях не беше тайна и къде е по-голямото зло, което благоразумно им подхвърля по-малкото, а те благоразумно го приеха и ... здравомислещо използваха.

И накрая третата група – единствената, за която си струва да се говори и заради която редя тези думи. Тя прие новото движение като големия шанс на българщината и българската култура. И разбираемо защо. На тези хора явно бе дотегнало от конюнктурните криволици по националния въпрос, идеологията и културата, за да закопнеят за някаква, пък каквато и да е тя, устойчивост на ценностите.

Чувството им за несигурност пред културните бюрократи трябва да е било много остро, за да се възрадват на новопоявилата се височайша врата, на която могат да похлопат и да потърсят подкрепа. В разрез със силните български традиции, а може би и със собствените си убеждения, тези хора бяха доведени до извода, че в България трябва да се изгради социално защитен и социално защитаващ елит.

И когато идеята за ускореното духовно развитие рухна така ускорено, както се бе породила, огорчението на тези хора заслужаваше разбиране и съчувствие – точно както днешната им носталгия по пропуснатия шанс заслужава анализ и противодействие. Ако не е било вадено навреме, на умряла идея да се вади перо е безнравствено закъсняло, но не и практически безполезно. То може да подскаже нещо за самопознанието на българската култура и на въпроса, който все по-настойчиво очаква отговор: а сега накъде и как.


Рухването на тази идея мнозина свързват и обясняват със съдбата на нейната водеща личност. Ако я има, такава връзка доказва само едно – колко крехко и неорганично е било движението, щом е зависело така решаващо от „субективния фактор”. Нещо дълбоко объркано в механизма и целите го спъваше още в медения месец на съществуването му и предопределяше, че със или без своите ръководители то нямаше да свърши добре.

Дори да приемем, че Шилеровата категория за царството на красотата и свободата може да има функционална стойност и днес, ясно е, че с ускорен и авторитарен натиск в това царство никой не я влязъл и няма да влезе. Защото където и да се прилага той – в земеделието или традиционните обреди, търговията на дребно или естетиката – този натиск може само много да руши и малко да създава. А под развалините рано или късно се оказва и сам той.

Ако изобщо има мяра за равнището на културата, тя се определя от съотношението между различните нейни стъпала, от най-ниското до най-високото. Чрез мачкане на ниските стъпала и изкуствено подпиране на високите не може да се прави не само демократична култура, но и култура изобщо. Това беше ясно и на мнозина от просветените ръководители на движението, но действащите около тях социални механизми се оказаха по-силни от учеността им.

В социалната структура духовното и естетическото развитие на едно общество може да върви само в някаква успоредица с развитието на материалния бит, на стопанското и личностното самочувствие на индивидите, на качеството на междуличностните отношения и какво ли още не. А нашенският елитаризъм действаше в обстоятелства – добре си ги знаем, за да ги описваме още веднъж, - в които естетическият максимализъм и широките пръсти изглеждаха не само насилствено натрапени, не само донкихотски смешни, но и безочливи.

Но, питат мнозина, след този закономерен и случаен провал на Мона Лиза, при явните недостатъци и големите поразии не остана ли и нещо устойчиво добро? Движението работеше, както се казва, на два фронта, външен и вътрешен, като на външния се силеше да представи пред света България в нов или по-добър културен образ. Доколко е успяло там, не зная и не мога да съдя – дано все пак е сполучило повече, отколкото вътре в страната.

Що се отнася до вътрешнобългарската и всъщност решаващата оценка, до нея няма да стигнем, ако го ударим на релативистки социален прагматизъм и започнем да трупаме на едното блюдо на везните сполуките, а на другото провалите. В дребнавите спорове и надхващания, които ни очакват, няма да видим качествено важното: че елитаристкото движение се породи в обстоятелства, които се нае да променя и подобрява, действайки с механизмите на същите тези обстоятелства. И поуката от неговия блясък и нищета е най-полезното, което то остави – ако, разбира се, някой може и иска да поучава.

А Капитан Петко – как се почувства той, когато от главата му се махнаха всичките там Мона Лизи и Джоконди? Олекна ли му и въздъхна ли той със законно удовлетворение: „Бе казах ли ви аз, че цялата тази шумотевица е бошлаф? На нас, българите, другаде ни е силата! Да Винчи!...” Не, или ако си го е помислил, то си остава за сметка на интелигентността на прославения войвода. С провала на елитаристката линия войводата загуби още един път прекия си, вливащ му сили и смисъл противник.

Провалът на елитаризма бе знак, че и той прибира чакмаклията пищов за по-добри времена, а провалът на двете страни говореше за дълбоко загниване на общия корен, върху който те растяха. Затова и по-нататъшното ни развитие не може или поне не бива да бъде продължаващо съперничество между двете линии, на Мона Лиза и на Капитана, преплели се в по сюрреалистически кошмарен хермафродит. Него трябва да осъзнаем като минало и да го превърнем в минало – защото между другото хермафродитите са и безплодни.


Проф. Никола Георгиев, роден през 1937 година, е виден български литературен критик, публицист и общественик. Никола Георгиев е професор по теория на литературата и носител на Хердерова награда за литература за 2000 година.  

Източник: Никола Георгиев, „Нова книга за българския народ”;

Университетско издание „Св. Климент Охридски”, София, 1991 г.;

Снимки: en.wikipedia.org; rodenkrai.bg; forum.bg-nacionalist.bg;