Никола Георгиев: „Мона Лиза и Капитан Петко войвода” (1 част)

Есе от сборника „Нова книга за българския народ”

В послеслова към сборника си „Нова книга за българския народ” професор Никола Георгиев описва появата на есето „Мона Лиза и Капитан Петко войвода” като част от този сборник от есета.

„Докато работех върху есето за Семейството, замислих се върху поучителната връзка между бащата и дъщерята в културния живот на България. Така се появи есето „Мона Лиза и Капитан Петко войвода”. И понеже и личността на Людмила Живкова, и поривите й за естетическо възпитание на българина бяха вече свършена работа, завърших го и аз. Беше февруари 1989 година. Краткото есе предложих на няколко софийски редакции, но не го харесаха – види се,  по онова време е имало по-малко вестници и списания, но затова пък взискателността към текстовете е била къде-къде по-голяма.

Измачкан и омазан, ошарен с въпросителни и удивителни по страничните полета, препатилият ръкопис стигна до ръцете на проф. Николай Генчев, който прости недостатъците му и го прие за печат в едно от ръководените от него издания. Когато проф. Генчев стори това – ранното лято на 1989 година, - краката на Живковия режим вече се клатеха – но не и зъбите му”.

Публикуваме есето „Мона Лиза и Капитан Петко войвода”:

Тях не смогна да ги съчетае чудатото и иронично въображение на Салвадор Дали, макар че приликата в лицата им вероятно би го изкушила да дорисува, по стар обичай, върху Мона Лиза наболата брадица и мустаците на славния войвода. Съчетахме ги ние, и то не на смях, с шегобийска четка, а с най-сериозните намерения на нашия културен живот, доказвайки по този начин, че реалността може да бъде по-странна и от най-фантасмагоричната „сюрреалност”.

През 70-те години Мона Лиза и Капитан Петко войвода станаха символни образи („имиджи”) на два полюсно противоположни пласта в българската култура. Те израснаха върху общ корен, действаха в обща среда и макар видимо да вървяха  по свой самостоятелен път, взаимно се обуславяха в облика си и в крайностите си. Тази обусловеност беше кръгова и непрекъсната, но анализът на станалото, за който вече отдавна е дошло време, изисква да подберем някаква отправна точка и се опитаме да тръгнем по кръга. И макар че една загадка едва ли е обещаващо начало за следващите, ще тръгнем от загадъчната усмивка на Мона Лиза.

В българския вариант на Мона Лиза от 70-те години тази усмивка всъщност не беше и чак толкова загадъчна. Една гънка в нея, съжалително-снизходителна, говореше: „По силата на ред обстоятелства ние, българите, твърде много сме се изолирали и сме изолирани от големия свят и неговата култура. За мнозина сред нас това може да е удобно и изгодно, но (и тук усмивката минава в друга, волева гънка) то не бива да продължава вечно.

Ще направим скок в голямата култура – средства за това имаме – и ще изградим всестранно развита, хармонична личност, която (а тук усмивката се разлива в щастливо предзнаменование) ще мине от царството на необходимостта в царството на свободата.” И скокът бе замислен с кралимарковски разкрач, но за разлика от Вазовия новият културен герой нямаше да остане „с един крак на Хемус, с другий на Пирин”, а щеше да бъде с единия крак във Флоренция, а с другия чак в Хималаите.

В същото време внушителната рат, стояща зад войводата, разсъждаваше общо взето, така: Световната култура е голямо нещо, но малките народи трябва да си знаят най-напред корена, рода, лоното, изконното, родното... сигурно има и други такива думи, но не ни идват сега наум. И да прощавате, но що за българин ще бъде това тънкуляво и зиморничаво същество, което наричат хармонично развита личност? И кое ще му е хармоничното, ако не може да различи пищов от револвер или да изброи частите на магарешкия самар? И още нещо (ама то между нас да си остане!): ако българинът се повлече по разни Мона Лизи или Джоконди, нашата е свършена. Ето, и Петко беше юнак над юнаците, но дойдоха други времена и – сбогом юначество...

За подбудите и механизмите на тези порождения можем да говорим само хипотетично, но нищо хипотетично няма в избистрените резултати. И така, през 70-те години на българското общество бяха предложени за подражание и следвани два национално-културни образеца, които никоя култура не би могла да понесе под една мишница: на всестранно и хармонично развитата личност и на „здравия българин”. Първият образец беше нов и непознат, вторият имаше вече десетилетия бурен живот и бе на много поколения „до болка познат” – в най-буквалния смисъл на това глуповато клише.


Първият беше интелектуално издигнат, малко или много чужбинен, а и екзотичен по дух, вторият откровено излъчваше балканска мъжественост, която не можеше, пък комай и не държеше много да се разграничава от бабаитлъка. Без да къса с миналото на България (с кое точно, ще видим по-нататък), първият предпочиташе да гледа към бъдещето; без да къса с практичното настояще (и всъщност именно за да поддържа неговото статукво), вторият не можеше да отдели поглед от славното, здравото и изобщо доброто минало.

При тази противоположност между двата образеца, между двете националнокултурни линии каква ли битка се е разгоряла помежду им, ще се запита всеки здравомислещ, но незапознат с нашенските условия човек. Колкото и да е странно, никаква. Двете линии се държаха така, сякаш не се забелязваха – въпреки че на всяка крачка се размахваха червени платнища пред очите. Същият човек би допуснал, че те просто са били изолирани една от друга, изолирани до невъзможност да влязат в диалог – не само рационален и културен, но дори и агресивен.

И този човек отново няма да е прав, защото абсурдната некомуникативност между двете линии беше не причина, а следствие от обстоятелства, които сами по себе си нямаха общо с културата и комуникативността. И двете линии растяха върху обща основа на принципа на взаимната обусловеност и взаимната изгода спрямо основата. В общия корен не се сече дори когато върху него никне и най-несъвместимият опонент.

Според механизмите на културата всяка линия в нея се насочва критично към някакъв стар или нов културен образец, в борба с който се самоутвърждава (доколко културно се води тази борба в културата е друг въпрос). За линията, която се зае да издига духовно българина, у нас имаше много и кои от кои по-ясни и нуждаещи се от критика прицелни точки. За тях обаче линията на Мона Лиза остана сляпа, глуха и няма. Мишена бе намерена другаде и ударът се стовари върху теоретически неясното и социално още по-безпомощно явление, наричано безвкусица или кич.

В мастилената битка срещу кича се изписаха много страници и в какви ли не жанрове, от памфлетни бележки до тежки монографии, като в присмеха, филипиките и високите теоретизации имаше всичко друго, но не и отговор на няколко дребни въпроса: съобразен ли е този натиск с безпрекословния принцип за многопластовостта на културата, социално нравствен и демократичен ли е той или е авторитарно елитаристки и може ли рушенето с ускорени темпове и принуда да разчита на нещо повече от развалините.

Дребни въпроси, защото голямото и важното бе другаде: на гърба на кича да се демонстрира преклонение пред голямата култура, сила и грижовно попечителство над всички негови жертви и изобщо над всички подлежащи на естетическо възпитание.

Освен като мишена за демонстративни стрелби кичът и безвкусицата бяха умело използвани и за организационна манипулация. Кой ги произвежда? Произвеждат ги хора любители, без дипломи, неорганизирани и „необхванати”, произвежда ги някаква самодейност, на която час по-скоро трябва „да се пресече пътят”, за да може тази изключителна важна област от националното битие да се събере под зоркия поглед на знаещите и можещите.

От многото административни мерки ще напомня само една, тя стига: за да стигне някоя дреболия до панаирджийската сергия, за да се изпее някаква песен на ресторантския подиум, за да получи една картина или скулптура социален статус, нужно стана да си дадат благословията „приемчиците” на съответния творчески съюз.

В историята на човешката култура бе направен оригинален и, надявам се, неповторим принос. „Да обхванем!” стана ключов принцип за кръга на знаещите и можещите – да обхванем духовното развитие на човека от люлката до гроба, да обхванем художници, поети, майстори на бърдуци, композитори, плетачи на мартеници, да обхванем всичко, каквото бог дал и не дал.

В размаха на тази всеобхватност се съживиха очертанията на един отдавна забравен в съвременна Европа образ – на просветената монархия с нейната илюзорна съвместимост между монархизъм и просветеност. Тези очертания бяха удебелени, когато елитаристката линия показа как гледа на българското минало и какво вижда в него.

Капитан-Петковата линия тежнееше все към жакерията: към здравия български бит, юнаците и бабаитите, мъчениците учители и свещеници, а социалният й хоризонт се вдигаше най-много до някой благотворителен и патриотичен чорбаджия. Линията на Мона Лиза пък започваше от боляри и болярки нагоре и искаше да има работа най-малко с царе, папи и патриарси. И я имаше.

Източник: Никола Георгиев, „Нова книга за българския народ”;

Университетско издание „Св. Климент Охридски”, София, 1991 г.;

Снимки: bela.bg; en.wikipedia.org; kardjalinews.bg;