Проф. Никола Георгиев: Какво всъщност значи днес за нас „Европа”?

Професор Никола Георгиев, „Нова книга за българския народ”

В сравнение с миналото най-новото българско пътуване към Европа е поразително неясно, неопределено и бездуховно в целите си. Посоката е не само смътна, но и неточна. Днешният европейски слединдустриален капитализъм е тръгнал по нов път, който за България е много малко познат и още по-малко приложим.

В днешните божем реалистични времена би трябвало да зададем следващия контравъпрос: а може ли го този народ, може ли да пътува, да влиза, да се отъждествява с Европа? А какво всъщност значи днес за нас „Европа”? Безнадеждно трудно е да се предвижда как точно ще свърши поредното българско пътуване.

След Освобождението 1878 г. българите, вече относително независими, е трябвало сами да си поставят въпросите: съществува ли за нас Европа, къде сме спрямо нея и какви трябва да бъдем спрямо нея. (Показателно е, че както сега, така и тогава най-малко се е задавал въпросът, какво наистина значи това „Европа”.) И българите са се питали, отговаряли и действали и един от добрите резултати от всичко това е постигнатото по-добро самопознание и проявената способност за самопреценка и, както е в повечето случаи, самонасмешка.

Един от основните типове отношения е Европа като образец на държавна организация, политическа култура и нравственост. През пролетта на 1878 г. и на най-неуките народни представители във Велико Търново е било известно, че приемат конституция, която много отблизо следва духа и буквата на белгийската. Най-смешната и най-ироничната българска книга от тези години започва с думите: „Помогнаха на бай Ганя да свали от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.”

В създадения в България образ на Европа има и друга притегляща черта – цивилизованост, култура, духовност. Тя действа комай на всички възможни равнища: от съставителите на буквари до философите неокантианци в Софийския университет, от „мерси”, „пардон”, „супа”(„чорбата е турско ядене”, дето рекъл бай Ганьо) до най-високите полети на творческия дух. Докато пътуването към политическата Европа се препъва в самосъзнанието „не го можем”, пътуването към културната Европа се натъква още на едно препятствие – вътрешните съмнения „трябва ли да го правим” и съсредоточения страничен натиск „накъде сте тръгнали, безродници”.

И тъй, четири десетилетия наред българите бяха кога увещавани, кога подбутвани да вървят към Съветския съюз и да влязат в него – второто не само метафорично, но и в най-точния и славен смисъл на думата. Когато обаче България криво-ляво стигна до Съветския съюз, разбра се, че Съветски съюз, какъвто са и го представяли, няма, а и да го има, там просто не я щат. Лоша работа.

И тогава в българската история се случи нещо, на което дори обръгналият в премятанията и пребоядисванията бай Ганьо би викнал: „На маймуни ни обърнахте, маскари с маскари!”, изкомандван бе поредният „Пълен кръгом”, пръчката с окачения на върха и морков отново бе завъртяна на 180 градуса и българите бяха подканени да тръгнат към Европа и да влязат в нея – поредното за тях единствено спасение.

В днешните божем либерални времена би трябвало да зададем либералния контравъпрос: а желае ли този народ да пътува нататък и да влиза там, няма ли той своя воля и право на свой избор? Интелигентни хора отговарят, че това било желязна историческа необходимост. На тях едва ли има смисъл да им се напомня, че желязна историческа необходимост беше и маршът към комунизма и към Съветския съюз.

В днешните божем реалистични времена би трябвало да зададем и следващия контравъпрос: а може ли го този народ, може ли да пътува, да влиза, да се отъждествява с Европа? А какво всъщност значи днес за нас „Европа”?

В сравнение с миналото най-новото българско пътуване към Европа е поразително неясно, неопределено и бездуховно в целите си. Посоката е не само смътна, но и неточна. Днешният европейски слединдустриален капитализъм е тръгнал по нов път, който за България е много малко познат и още по-малко приложим. Така, че, образно казано, дори да успеем да пристигнем в Европа, пак няма да намерим там никого и пак ще трябва да сменяме посоката на пръчката с моркова. На това поне сме свикнали.

Безнадеждно трудно е да се предвижда как точно ще свърши поредното българско пътуване.

Професор Никола Георгиев, Нова книга за българския народ

Университетско издание „Св. Климент Охридски”

София, 1991 година

Снимки: bela.bg; theanemy.wordpress.com;