Найден Шейтанов: Духът на отрицание у българина (2 част)

 Найден Шейтанов за отрицателната психика в България

И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политики, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и прочие.

Тая отрицателна психика не е равномерно разпределена по цялата земя на българското племе – ако за отвлечености може да се говори така конкретно. Има различия според географските особности на местата. Така в селото отрицателството е повече инстинктивно, сурово, открито. В града, напротив, то взима висши, култивирани, сложни форми, а от друга страна, се отличава с разсъдъчност и прикритост, която стига до коварство.

По-съществено и по-интересно е различието между отрицанието на равнината, полето и отрицанието на планината, гората. Психиката на полянеца, особено на селянина, както се знае, се движи най-вече в областта на хоризонталното, с периодични афекти. И отрицанието му се състои повечето в безразличие, което граничи едва ли не с животинска тъпост. Затуй не е чудно, че в нашата равнина има село Дивотино и за полянците се знаят доста иронични названия.

Друг е планинецът – навсякъде, следователно и нашият. В неговия душевен свят преобладава вертикалното – сякаш планината се отразява в духа му. Планинецът е вечен Вилхелм Тел: отрицател на властта не само кога е чужда, но и кога е своя – стига той да не е властник.

Известно е, че всички главни дейци през нашето Възраждане са от селища покрай Балкана и че две освободителни въстания, Чипровското и Средногорското, станаха пак по същите места. Не е дотам известно обаче, че местата с отрицателен обществен манталитет от по-ново време се намират почти пак в същата зона или подобна на нея.

Отрицанието ни, или по-ясно казано, опозицията на всяка цена, често пъти не може да се обясни само с местните обществено-икономически условия. Защото тя е психична даденост, обусловена и географски. Ще добавя, че при изучаване на миналото на България трябва да се има предвид, че две наши истории вървят паралелно – на равнината и на планината.

У нас съществува, особно в най-ново време, трети вид отрицатели, които до известна степен обединяват в себе си отрицанието на първобитен селянин и на култивиран гражданин, на пасивен полянец и на активен планинец. Това е нашият немил-недраг бежанец – жертва на жестоки мирни договори. Преследван от сурова съдба, тоя българин се валя в дъното на живота ни, гдето се опива с дух на отрицание.

От бежанеца, чрез съчетание на лично и национално, се оформя един от най-висшите типове на отрицател – революционера, чието отрицателство се чувствува не само оттатък границите ни, но и вътре в страната. Бежанска психика едва ли не е вече завладяла обширни области в душевния ни свят.

Географията или по-точно: разпределението на българското отрицание ще да е тясно свързано с проблемите на нашата етнография и етнология. У нас, както е известно, има най-напред траки - сами нееднородни, - сетне идат перси, келти, гърци, римляни, хуни, германци, славяни, Исперихови българи, печенези, кумани, татари, османски турци - с нов прилив на азиатски народности, - цигани, евреи, арменци, немци, руси и прочие. От друга страна, в националната ни антропология не може да се установи един-единствен тип на българин.

Явно е значи, че по нашите краища е станало едва ли не вавилонско смешение на народности и ние сега сме, по израза на един народен етнолог, народ от „къркбабалък”, т. е. от „четирийсет бащи”. Въпросите, които се набелязват тук, са: дали тая расова вавилония на Балканския полуостров не е оказала някакво влияние за образуване на тъй отявления дух на отрицание у нас, българите, централното племе на полуострова?  

Нашата омраза и завист едва ли не на всички против всички, суровите партийни, съсловни борби, хладнокръвното отрицание на народност и държава - всичко туй навява рой странни мисли. Например човек се пита: дали сегашното име „българин” не е всъщност някакво събирателно название за разни народности, дошли и установили се на Балкана, които сега инстинктивно продължават нявгашния си народностен и расов антагонизъм в една област, наречена също тъй доста неопределено: „дух на отрицание”?



Като че се отнася до вилнение на тъмни сили, които избират от още по-тъмни унаследени наслоения там долу, в подсъзнанието на българина. Тия въпроси на етноложка метафизика ще се уяснят може би, когато самата етнология се добере до по-сигурни методи за издирване – например за установяване на тип кръв за всяка народност и определяне на националната принадлежност чрез кръвна анализа - нещо, за което има вече наченки на запад.

Засега може да се наблегне например, че влашйият народностен елемент, според националните ни схващания, е носител на отрицание. Знаят се „влашки ножчета” в песните за коварно убийство, а цинцаринът представя популярен тип на безсъвестен кръчмар и бакалин; власи убиват в Х-и век един български цар и прочие.

Също такива, ако не и по-големи носители на отрицание у нас са циганите, пословични с кражба, лъжа, караница, вероломство и др. Основни изследвания са ме довели до убеждението, че народнобългарско и циганско са на известни места свързани и че въпросите за българския манталитет, за нашата характерология понякога сочат към циганологията, която обаче не е още разработена.

Има изрази от цигански приказки на силно отрицание, които са популярни дори между интелигенцията ни. Например „Да не съм бил Бога с камъни?” е заемка от величав цигански епос за богоборство. Имаме населени места с известен цигански примес, знаят се и хора от цигански произход в нашето Възраждане, наука, изкуство и в партиите ни. Цигани, изглежда, са главните носители на едно течение у нас. Това са обаче въпроси, които се нуждаят от подробно и спокойно разглеждане, за да се улесни нашата етнология.

В тоя ред трябва да се споменат и евреите, които ще да са учители на нашия гражданин по финанси, търговия, индустрия, а заедно с това ще да са влияли и върху склонността на българина към парично-материалното – въпроси, които имат нужда от специално разглеждане. Че учениците са почти надминали учителите си, показва положението в някои наши планински места, главно Габрово, за чиито жители се изнасят типични анекдоти от тоя род.

Дял в нашето отрицание, покрай доста други, ще да имат и арменците, които са вносители на религиозната ерес „манихейство” и се гнетят от сурова история, почти като нас. Във Варна и другаде се знаят приказки, в които арменецът се рисува като човек, който няма пукната пара в джоба си, а говори спокойно за хилядни и милионни сделки – черта, нечужда и на някои от нас.

За отрицателната ни психика, дислокация и етнология би се създала по-сигурна основа, ако се изложеше историята на нашето отрицание - неразследвана досега и сложно преплетена с политико-социалните и културните събития и факти на позитивното ни минало. Нашата държава се основава от Исперихови българи, като горен слой и от славяни, като подчинени - дуализъм, който се знае в Русия, Франция, Англия и прочие.

У нас обаче се проявява доста остро държавната власт - нещо, което предизвиква отпор у „демократичните” славяни или отрицание към държавата и висшите слоеве. Към това политико-социално отрицателство се присъединява и културно, когато с приемане на християнството чуждата византийска култура с държавна помощ иска да унищожи местната езическа култура на славяни и българи. Нещо подобно личи и в други европейски държави, ала специално българското тук е суровостта в отношенията.

Зиналата по тоя начин пропаст между българи и славяни, между поданици и държава, град и село, между византийско-българска църква и народно езичество - тая пропаст се използува от ереста на богомилството, която е продължение на манихейството, ала се оформя като чисто наше религиозно движение.

То излазя лека-полека пред народните маси с цяла програма на отрицание: против държавата и всички нейни органи, против официалната църква, а от друга страна – то е за културата на народа, за неговите политико-социални идеи, доколкото тия наименувания подхождат за тогавашните първобитни и преди всичко религиозни времена. Отрицанието се облича в одежди на еретична теология: отрицава се видимият свят като създание на дявола, признава се за свят на доброто само невидимият.

Философски преглед, 1933, №2;

  Найден Шейтанов е български философ,  роден през 1890 г. в Троян. Получава европейско образование, изучава история и философия в Лайпциг и Прага. Защитава докторат в Германия. Преподава немски език в Първа софийска мъжка гимназия. Народопсихолог, историк, културолог и есеист. Умира през 1970 г. в София.









Източник: bulgari-istoria-2010.com;
Снимки: highviewart.com; olx.bg; statii.troyan21.com;