Морган Скот Пек: Общност – изграждане и запазване на общността (1 част)

Интервю с Морган Скот Пек за смисъла на общността

Морган Скот Пек (1936-2005) е американски психиатър, психотерапевт и писател. В наши дни идеята за общност намира широко разпространение. Тя не се отнася само до мястото, в което човек живее, а и за мрежата от връзки, в която всеки от нас е вплетен. Работа, училище, доброволни сдружения, социални мрежи – всички те носят характеристиките на общности, но често техните членове живеят твърде разпръснати.

Морган Скот Пек изучава социални отношения в Харвардския университет и медицина в Колумбийския университет в Ню Йорк. Първоначално работи като психолог в американската армия, по-късно като психиатър. Основавайки през 1984 г. фондация за  насърчаване на общности, Морган Скот Пек прави опит да реализира познанията си на практика, като основният фокус са предприятия и фирми.

Според Скот Пек, за да се създаде общност в истинския смисъл, всяка една група трябва да предприеме пътешествие, което преминава през четири фази: „псевдообщност”, в която преобладава любезността; „хаос”, в който пропълзяват мъртъвци от гардероба; „пустота”, време на  тишина и на преход; и накрая „истинска общност”, която се отличава с два елемента: дълбока честност и огромно съучастие.

Публикуваме интервю с Морган Скот Пек, в което той споделя опита си по пътя на изграждане на общности.

Въпрос: В първото изречение на книгата „Създаване на общности” казваш следното: „В и посредством общността е избавлението на света”. Откакто си написал тези изречения са минали години в работа по изграждане на общности. Валидни ли са тези думи за теб все още?

Морган Скот Пек: Дори много. Когато написах книгата, имах много малко опит с изграждане на общности. Но чрез фондацията за насърчаване на общности, с която работих в организации и групи в Северна Америка и в Англия, съумях да събера голяма съкровищница от опит. Повече от всякога съм убеден в истината на тези въвеждащи изречения.

Втората ми книга „Хора на лъжата” се занимава с тематиката на злото. Във втората глава за груповата злост цитирам братята Бериган ( Даниел и Филип Бериган, антивоенни активисти), които казват, че вероятно единственият проблем, с който се сблъскваме, е фактът, как ние освобождаваме нашите институции от „дявола” - образно казано, разбира се.

Кои са демоните, образно казано, които трябва да бъдат прогонени? И какво означава „общност” в тази връзка?

Имената на демоните изпълват целия диапазон, от злоупотребата с политическа власт до равнодушието, от корпоративните лъжи до нереалистичните митове вътре в рамките на една организация и така нататък.

Общността може да бъде една от тези думи - като Бог, или любов, или смърт, или съзнание, които са твърде големи, за да намерят себе си изразени само в една кратка обикновена дефиниция. В нашата фондация ние описваме като общност група от хора, които се чувстват задължени да се учат как се общува взаимно на едно още по-дълбоко и автентично равнище. Един от белезите на истинската общност е фактът, че груповите тайни, без значение какви, се разкриват - и стават видими там, където с тях може да се борави.

Да го формулирам по друг начин: общността е група, която се занимава със своите собствени теми - със собствената си сянка - и тази сянка може да съдържа всяка възможна тема. Ние се опитвахме безуспешно да намери характерна дума, която да описва това. Единственото нещо, което ни дойде наум, е една фраза от Библията: „тайното ще стане явно”.

Проведохме конференция на тема „Бизнес и общност” в Бизнес училището на Чикагския университет, с около седемдесет и пет отракани бизнесмени. Темата беше „напрежение”, а подтемата - фактът, че в рамките на организацията общността представлява форум, в който напрежението може да бъде показано публично и да бъде проумяно. Не може да се изгради организация, която е „свободна от напрежение”.

Едно от заключенията на конференцията беше, че никой не иска да изгражда  организация, в която няма никакви напрежения. Изграждането и развитието на общността в контекста на една организация позволява да се стигне до нивото на тези напрежения, за да се преработят след това колкото е възможно по-добре; това във всеки случай е по-добре, отколкото да се държат скрити под масата

През последните години много групи и организации експериментираха с изграждане на общности и с постигане на консенсус. За някои от тях нещата функционираха чудесно - за други търсенето на консенсус се превърна в тресавище, което изсмукваше енергия от всички стремежи. Каква е разликата между групите, за които консенсусът работи и тези, които никога не стигнаха до тази точка?

Това, което тук трябва да постигнем заедно, е една дефиниция за консенсус.



Веднъж организирахме семинар (уъркшоп) за голяма група медици, които имаха трудности да запазят професионалния си екип. Когато ни се обадиха по телефона, те казаха, че всички са се изказали за намерението да се направи обучителен курс по изграждане на общност и за тази цел  да вземат два почивни дни. Е, не е достатъчно да се отиде в една фирма, за да се изгради общност, защото ако това се направи и след това си тръгнеш, всичко се срутва два дни по-късно.

Когато работим с организации, нашата първа намеса продължава най-малко три дни. В първите два дни работим върху изграждане на общността, на третия ден молим групата за писмено решение за консенсус, което отразява това, което те възнамеряват да вършат, за да запазят тази новосъздадена общност.

Тези лекари казаха: „Боже мой! Знаете ли, всъщност, колко трудно е да накараш  седемнадесет лекари да прекратят работата си за два дни и Вие казвате, че имаме нужда от три?”. Аз казах: „Да”. В крайна сметка те се съгласиха. Лекарите имат голямо его, затова обикновено не работят много добре заедно.

Но за да споделя идеята, колко добре може да работи една група в общност, ви давам дефиницията за консенсус, която те бяха развили на третия ден на семинара: „Консенсусът е групово решение - което за някои от участниците не се усеща, като че ли е най-доброто решение, но това, което може да бъде, което също така подкрепят и се задължават да не бойкотират - към което се достига без да се гласува, чрез процес, в който темите се изказват ясно, всички членове добиват чувството, че наистина са били чути, в който всеки има равна власт и отговорност и където се избягва различното въздействие, дължащо се на лично своеобразие или харизма, така че всички са доволни от процеса.”

Процесът изисква от членовете си да присъстват и участват емоционално, без заобиколки, като демонстрират грижовно взаимно уважително поведение, чувствителни и деликатни един към друг, безкористни, невъзмутими и способни да се освободят от себе си, с парадоксалната осъзнатост, що се отнася до хора и време.

Това наистина е разбираемо!

Организации в цяла Северна Америка го използват, тъкмо защото е много задълбочен и всеобхватен. Тази дефиниция дава отговори на редица ваши въпроси. Има много организации, които работят посредством това, което те считат за консенсус, но това не е абсолютно никакъв консенсус.

За да се изпълня изискванията на дефиницията, по същество трябва да е налице това, което ние наричаме истинска общност. И ако не, може да се стигне до някакъв процес на вземане на решения и да го наречем консенсус, но той не е истински.

Много институции се опитват да постигнат консенсус, но се провалят, защото не са истински общности. Те просто още не са готови да постигнат консенсус. Те трябва да работят върху себе си, преди да започнат да вземат решения.

Нека приемем, че една група съумее да създаде истинска общност - как тя ще съществува? За какво, например, тези лекари са решили между самите себе си да се запазят като общност?

Е, лекарите бяха чудесен пример, тъй като взеха решения за няколко неща. Те промениха радикално начина на действие на ръководството си, за да вземат с консенсус и като общност всички важни решения. Те приложиха своята нова дефиниция за консенсус в набирането на нови членове за своя тим. В годината след първата ни среща те увеличиха броя си от седемнадесет на двадесет и пет лекари.

Но година и половина по-късно, след като всичко протичаше гладко и те постигаха успех и кризата беше преминала, те престанаха да работят върху това. Сега чух, че те вече не са общност.

Необходими са големи усилия, за да се създаде общност, но е необходимо още по-голямо усилие, за да се запази. Най-големият проблем със запазването на една общност, както и с изграждането на общност, е проблемът за готовността на организацията да „плати цената” - и на първо място това е цената на времето.

Също както и цената да продължиш да се показваш уязвим. И цената, да бъдеш съгласен да размишляваш отново и отново върху ценностите си. Най-голямата съпротива да се плаща тази цена идва от хора, които като в индивидуалната терапия искат това, което един терапевт би нарекъл „магическото решение”. Има много предприятия, които биха искали да имат общност, ако им я продадем като някое чудо. Но това не е чудо и то не е напразно. Това е работа, както и всичко останало.

Източник: gemeinschaftsbildung.com; със съкращения;

Превод: Господин Тонев;

Снимки: senseiindia.org; schloss-tempelhof.de