Мишел дьо Монтен – възгледи и размишления върху човешкия морал

Фрагменти от лекция на доцент Гено Генов

Мишел дьо Монтен (1533-1592 г.) е френски философ, писател, юрист и политик. Монтен е основател на есеистиката през епохата на Ренесанса, дарил човечеството с великолепната си творба „Есета” (в превод на български език със заглавие „Опити”). Мишел дьо Монтен е една от най-значимите личности в интелектуалната история на Запада. Публикуваме откъси от лекцията за Мишел дьо Монтен на доц. Гено Генов от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”:

„Мишел дьо Монтен получава солидно юридическо образование. Отначало е съветник в съда на Ет и Перигьо, а след това става съветник в Парламента на Бордо. Сборникът „Есета” от Монтен се появява през есента на 1580 година в Бордо. Авторът сам покрива всички разноски по издаването му.

В „Обръщение към читателя” Монтен оповестява, че предприема необичайно начинание - да разкрие истинската си природа пред всички. Той обяснява, че в сборника се включват опитите му да разбере самия себе си, блуждаенето на мисълта му около ядрото на човешката природа, които той непретенциозно сам определя като „фантазии”, „набързо завързани снопове от размисли”, „бъркотия от размишления” - означения, които указват, че есетата са продукт на една свободно странстваща мисъл.

Монтен нарушава първоначалния си проект „да опише само самия себе си” и включва в сборника си не само конкретни преживявания, обстоятелства и личности, извлечени от собствения му житейски опит, но и своите възгледи, широкото поле на личната му култура и задълбочените си размишления върху човешкия морал.

В есето си „За възпитанието на децата” Монтен съветва частния възпитател, който дава знания на едно дете от добро семейство, да помни, че то няма да се прехранва с тях, а ще ги ползва за изграждане на собствено самочувствие: „Знанията трябва да го направят не учен, а умен.”

Ренесансовият есеист е категоричен: „Аз бих желал да му бъде намерен възпитател, който по-скоро да има глава, пълна със здрав разум, отколкото със знания, макар че не е лошо да се търси в него и едното, и другото; но умът и добрите нрави са за предпочитане пред голата ученост…”

„Възпитанието трябва да се осъществява чрез сурова нежност - съветва Монтен -, а не както правят обикновено. Вместо да поощряват децата към науката, те им я поднасят като нещо ужасно и жестоко. Откажете се от насилието и принудата; защото няма според мен нищо, което повече да огрубява и затъпява една натура с добри заложби, от принудата. Ако искате детето ви да се бои от срама и наказанието, не го приучавайте към такива неща…”

Следвайки предписанията на древногръцките философи френският мислител изповядва в есето си „За умереността”: „Обичам умерените и уравновесени характери; прекалеността дори и в доброто, ако не ме оскърбява, ме учудва и ме затруднява да намеря подходящо за нея име…И не обичам нито да препоръчвам такава дива и скъпо струваща добродетел, нито да я следвам…

Човешката мъдрост постъпва много глупаво, когато се мъчи да измисли как да намали сладостта на удоволствията, на които имаме право и как да прави ловко своите изкуствени номера, за да замаскира и заглади злините и така да облекчи страданията, които те ни причиняват…”  

В есето си „За приятелството” Монтен припомня твърдението на Аристотел, че „добрите законодатели се грижат повече за приятелството, отколкото за справедливостта”. За френския мислител приятелството е некрасиво и неблагородно, когато в него се примесват странични причини, цели и съображения. Той разграничава това чувство от родствените, обществените, породените от гостоприемство и любовните отношения.

След като приема, че „нищо не произтича толкова непосредствено от свободната роля на човека както любовта и приятелството”, Монтен, вдъхновен от постановката на неоплатониците, привилегирова значението на приятелството за индивида: „Огънят на любовта е неразумен и отлитащ, колеблив и различен като огъня от треска - угасващ и пламващ отново; него ние държим само в едно кътче на душата си.

Докато приятелството е една обща и всепроникваща топлина, умерена и еднаква, топлина постоянна и трайна - цялата сладост и ласка, в която няма нищо остро и раняващо. Нещо повече - любовта е само едно необуздано желание да постигнем онова, което непрекъснато ни се изплъзва.”



Монтен дава наставления на читателите си как да разпознават човека в есето си „За неравенството между нас”. За човека трябва да се съди по него самия, а не по гиздилата му…Измервай човека без кокили! Нека той остави настрана богатствата и знанията си и да се представи пред теб по риза!”

В есето „За славата” френският философ насърчава типичното за Ренесанса разумно славолюбие и признава, че „има нещо приятно, когато чуваш да те хвалят; ние обаче придаваме прекалено голямо значение на това”. Той декларира, че „иска да бъде богат със своето, а не с взетото от друг”.

„Ние казваме, че възвеличаваме името си, като го разнасяме навсякъде и го влагаме в устата на всички; ние искаме то да се произнася с благоговение и сиянието около него да му помага; ето кое смятаме, че ни оправдава най-много в стремежа ни към слава. Но крайната степен на тази болест води дотам, че много хора не се спират пред нищо, само и само да се говори за тях…Това е обикновен порок.”

„Смятам, че и най-немощният и слаб човек е способен на всичко, стига да не му липсва ред, умереност и постоянство - пише Монтен в есето „За добродетелта”. Затова, казват мъдреците, когато съдиш за човека, трябва да изхождаш преди всичко от неговите обикновени постъпки, като го наблюдаваш повседневно.” Френският мислител е убеден, че добродетелите у човека се поддържат най-вече чрез вярата и с огорчение споделя: „Трябва да признаем, че вярата в наши дни, за която толкова много говорим, е учудващо отслабнала...”  

В есето „За владеенето на волята” френският ренесансов философ смята, че човек „има достатъчно работа със себе си, така че той не трябва да се отдалечава от нея”. „Човек трябва да се придържа между презрението към болката и любовта към наслаждението; и Платон съветва да се върви по средния път между едното и другото…

На страстите, които ме отклоняват от мен самия и ме привързват към нещо друго, аз се противопоставям с всичка сила...” - признава Монтен. Според него природата е дала „достатъчно сложни и никак нелеки поръчения” на хората, тъй че те не бива да залагат всеотдайно себе си в служба на другите, защото „трябва да се пази свободата на нашата душа и тя да се залага само в крайни случаи”.

В красноречиво озаглавеното есе „За това, че да философстваш значи да се учиш да умираш” Монтен развива една максима на Цицерон, която гласи: „Да философстваш не значи друго, освен да се подготвяш за смъртта... Всяко самоизследване и размишление неминуемо отвежда душата извън нас и я отделя от тялото, което пък е някакво опознаване и наподобяване на смъртта; казано накратко - всяка мъдрост и всички разсъждения в света се свеждат в края на краищата до това да се научим да не се страхуваме от смъртта.” Според ренесансовия есеист „всички философски учения се кръстосват и сливат в една точка - да ни научат да презираме смъртта”.

Презрението към смъртта е „средство, което придава на нашия живот спокойствие и ни позволява да вкусим от неговите чисти и сладки радости; без него всяко друго наслаждение угасва”.

Като се вглежда в „естествения ход на нещата”, човек проумява, че той живее „по особеното благоволение на съдбата. ...На празненства и веселия нека неизменно звучи този припев, напомнящ ни за нашата съдба; да не се отдаваме до такава степен на удоволствието, че да не проблясва от време на време у нас мисълта по колко начина тази наша веселост може да завърши със смърт и колко неочаквани удари я заплашват! ...

Така са постъпвали египтяните, които по време на тържества наред с най-хубавите гозби внасяли скелета на умрял човек - като предупреждение към пируващите.”

За повечето френски благородници, живяли през първата половина на ХVІІ век, „Есетата” на Монтен се превръщат в настолна книга. Според френския теологически мислител Блез Паскал, обаче, авторът им е обладан от собствения си нарцисизъм, загърбил е религиозните проблеми и подвежда вярващите към опасно себеобожествяване. Наистина Монтен не е бил ревностно набожен човек и затова през 1676 г. прочутият му сборник попада в Индекса на забранените от Църквата книги.

Трудността при четенето на „Есетата” произлиза от забравата, че това са размишления, натрупвани, прекроявани и дообработвани в продължение на около двадесет години. Трудно достъпни за нас са и властващите през втората половина на ХVІ век прекалено сериозни и строго йерархизирани мисловни нагласи, спрямо които Монтен реагира чрез провокативната противоречивост и разведряващата непринуденост на своите разсъждения върху човека, нравите и морала.”

Доц. Гено Генов е преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Източник: http://ggenov.blog.bg; със съкращения;

Снимки: mediamag.am; coursenvrac.eklablog.com;