Джовани Пико делла Мирандола: Реч за достойнството на човека

Джовани Пико делла Мирандола за същността на човека
Джовани Пико делла Мирандола (1463-1494) е италиански философ от времето на Ренесанса. Той е познат най-вече с речта си за достойнството на човека, чрез която изразява възгледа си за същността на човешката личност. Публикуваме фрагмент от тази великолепна реч: „Многоуважаеми Отци, бях чел в писанията на арабите, че на въпроса - кое явление от тази като че ли световна сцена му изглежда най-достойно за възхищение, Абдала Сарацинът отговорил: нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека. На тази мисъл съответства и онова знаменито изказване на Меркурий: „Човекът, Асклепий, е велико чудо”. В търсенето на смисъла на тези думи не можех да се задоволя с многобройните и изтъркани от мнозина доводи относно предимствата на човешката природа: че човекът бил посредник между тварите, понеже имал общение с висшите сили и властвал над по-низшите същества; че бил тълкувател на природата, надарен с проницателност на чувствата, с търсещ ум и със светлина на духа; че бил междинно звено между преходното време и вечността; че бил, както твърдят персите, връзката на света, дори неговото бракосъчетание; че бил според свидетелството на Давид разположен малко по-долу от ангелите. Наистина тези доводи са важни, но те не са основополагащи, т.е. не могат по право да си осигурят привилегията за върховно удивление. Всъщност защо да не се възхищаваме повече на самите ангели и на най-блажените небесни хорове? Имам чувството, че най-накрая разбрах защо човекът е най-щастливото и по тази причина най-достойното за удивление същество и кое в крайна сметка е мястото му в порядъка на Вселената, което той е получил по жребий, та да му завиждат не само безсловесните твари, но и съзвездията и духовете извън този свят. Невероятно и чудно! Защо пък не? Нали именно затова наричаме човека велико чудо и достойно за удивление същество. Но чуйте, Отци, за какво става дума и в името на вашата човечност ме дарете благосклонно с вниманието си. По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността; наднебесната област бе украсил с духове, ефирните кълба бе оживил с вечни същества, а отходните и мръсни части на долния свят бе населил с гадини от всякакъв вид. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, както свидетелстват Мойсей и Тимей, той взе да мисли за създаването на човека. Наистина нито сред първообразите (архетипите) имаше материал, от който да създаде ново поколение, нито от съкровищата си имаше какво да дари, в наследство на новия си син, нито на световната скамейка имаше място, където да седне този съзерцател на Вселената. Вече всичко бе запълнено и всички неща бяха разпределени по висшите, средните и долните разреди. Но мощта на Отца не можеше да откаже при последната рожба сякаш уморена от честите раждания, в едно толкова важно начинание мъдростта му не можеше да се колебае поради невъзможност и взимане на решение, благотворящата негова любов не можеше да допусне бъдещият хвалител на божествената щедрост у всички неща да бъде принуден да я осъжда, когато гледа себе си. Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш. Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор, в ръцете на който те поверих, без да бъдеш ограничаван от никакви пречки. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.” О, върховна щедрост на Бога Отец! О, върховно и достойно за възхищение човешко щастие! Бе му дадено да има това, което поиска, и да бъде това, което пожелае. Безсловесните същества, както казва Луцилий, още от майчината си утроба придобиват това, което ще носят за цял живот; в началото или малко по-късно висшите духове са били това, което ще бъдат за цялата вечност. При раждането на човека Отецът вложи всякакви семена и зародиши, та, които от тях се захванат, да израснат и да дадат плодовете си в него. Ако са растителни, да стане растение, ако са чувствени, да стане безсловесно животно, ако са разсъдъчни, да стане небесно същество, ако са духовни, да стане ангел и син Божи. Ако пък остане недоволен от избора на творенията и се оттегли в центъра на собствената си единственост, заедно с Бог да стои начело на всичко като дух, поставен над всички неща в самотния мрак на Отца. Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Или кой би се учудил на нещо друго повече? С пълно право Асклепий от Атина, имайки предвид това изменчиво и преобразяващо се същество, е твърдял, че в мистериите човекът се представя символично в образа на Прометей. С това се обяснява и немаловажната роля на преображенията у питагорейците и евреите, понеже и еврейската тайна теология ту превръща свети Енох в божествен дух, ту обръща в божествени духове други хора. Също и питагорейците превръщат престъпниците в безсловесни животни (Превръщането в животно като форма на наказание е възглед на сторопитагорейците) и дори в растения, ако може да се вярва на Емпедокъл.