Джовани Пико делла Мирандола: Реч за достойнството на човека

Джовани Пико делла Мирандола за същността на човека

Джовани Пико делла Мирандола (1463-1494) е италиански философ от времето на Ренесанса. Той е познат най-вече с речта си за достойнството на човека, чрез която изразява възгледа си за същността на човешката личност. Публикуваме фрагмент от тази великолепна реч: „Многоуважаеми Отци, бях чел в писанията на арабите, че на въпроса - кое явление от тази като че ли световна сцена му изглежда най-достойно за възхищение, Абдала Сарацинът отговорил: нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека. На тази мисъл съответства и онова знаменито изказване на Меркурий: „Човекът, Асклепий, е велико чудо”.  В търсенето на смисъла на тези думи не можех да се задоволя с многобройните и изтъркани от мнозина доводи относно предимствата на човешката природа: че човекът бил посредник между тварите, понеже имал общение с висшите сили и властвал над по-низшите същества; че бил тълкувател на природата, надарен с проницателност на чувствата, с търсещ ум и със светлина на духа; че бил междинно звено между преходното време и вечността; че бил, както твърдят персите, връзката на света, дори неговото бракосъчетание; че бил според свидетелството на Давид разположен малко по-долу от ангелите. Наистина тези доводи са важни, но те не са основополагащи, т.е. не могат по право да си осигурят привилегията за върховно удивление. Всъщност защо да не се възхищаваме повече на самите ангели и на най-блажените небесни хорове? Имам чувството, че най-накрая разбрах защо човекът е най-щастливото и по тази причина най-достойното за удивление същество и кое в крайна сметка е мястото му в порядъка на Вселената, което той е получил по жребий, та да му завиждат не само безсловесните твари, но и съзвездията и духовете извън този свят. Невероятно и чудно! Защо пък не? Нали именно затова наричаме човека велико чудо и достойно за удивление същество. Но чуйте, Отци, за какво става дума и в името на вашата човечност ме дарете благосклонно с вниманието си.  По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността; наднебесната област бе украсил с духове, ефирните кълба бе оживил с вечни същества, а отходните и мръсни части на долния свят бе населил с гадини от всякакъв вид. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, както свидетелстват Мойсей и Тимей, той взе да мисли за създаването на човека. Наистина нито сред първообразите (архетипите) имаше материал, от който да създаде ново поколение, нито от съкровищата си имаше какво да дари, в наследство на новия си син, нито на световната скамейка имаше място, където да седне този съзерцател на Вселената. Вече всичко бе запълнено и всички неща бяха разпределени по висшите, средните и долните разреди. Но мощта на Отца не можеше да откаже при последната рожба сякаш уморена от честите раждания, в едно толкова важно начинание мъдростта му не можеше да се колебае поради невъзможност и взимане на решение, благотворящата негова любов не можеше да допусне бъдещият хвалител на божествената щедрост у всички неща да бъде принуден да я осъжда, когато гледа себе си.  Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш. Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор, в ръцете на който те поверих, без да бъдеш ограничаван от никакви пречки. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.” О, върховна щедрост на Бога Отец! О, върховно и достойно за възхищение човешко щастие! Бе му дадено да има това, което поиска, и да бъде това, което пожелае. Безсловесните същества, както казва Луцилий, още от майчината си утроба придобиват това, което ще носят за цял живот; в началото или малко по-късно висшите духове са били това, което ще бъдат за цялата вечност. При раждането на човека Отецът вложи всякакви семена и зародиши, та, които от тях се захванат, да израснат и да дадат плодовете си в него. Ако са растителни, да стане растение, ако са чувствени, да стане безсловесно животно, ако са разсъдъчни, да стане небесно същество, ако са духовни, да стане ангел и син Божи. Ако пък остане недоволен от избора на творенията и се оттегли в центъра на собствената си единственост, заедно с Бог да стои начело на всичко като дух, поставен над всички неща в самотния мрак на Отца. Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Или кой би се учудил на нещо друго повече? С пълно право Асклепий от Атина, имайки предвид това изменчиво и преобразяващо се същество, е твърдял, че в мистериите човекът се представя символично в образа на Прометей. С това се обяснява и немаловажната роля на преображенията у питагорейците и евреите, понеже и еврейската тайна теология ту превръща свети Енох в божествен дух, ту обръща в божествени духове други хора. Също и питагорейците превръщат престъпниците в безсловесни животни (Превръщането в животно като форма на наказание е възглед на сторопитагорейците) и дори в растения, ако може да се вярва на Емпедокъл. По техен пример и Мохамед повтарял често, че отстъпилите от божествения закон щели да се превърнат на животни, и то напълно заслужено. Понеже нито кората дава облика на растението, a неговата глупава и безчувствена природа, и нито кожата характеризира добитъка, a неговото неразумно и чувствено битие; понеже нито сводът е отличителна черта на небето, но несъкрушимият разум, и нито безтелесността изгражда ангела на духовността. Ако видиш някой човек пълзящ по земята и отдаден единствено на търбуха си, да знаеш, че това е израстък, а не човек; ако видиш някой, заслепен от суетните измами на фантазията, на Калипсо например, и увлечен от съблазънта да се е превърнал в пленник на чувствеността си, да знаеш, че е животно, а не човек. Ако пък видиш философ, който с истински разум прави разлика между всички явления, него да почиташ. Той е небесно, а не земно същество. Ако видиш някой чист съзерцател, който си няма и представа за тялото си, но е потънал дълбоко в дебрите на духа си, да знаеш, че не е нито земно, нито божествено същество. Той е възвишен божествен дух, облечен в човешка плът. Та кой не би се възхитил на човека? В свещените текстове на Вехтия и Новия Завет той с пълно основание се означава ту като „всяка плът”, ту като „всяко творение”, тъй като сам се изгражда, създава и променя в образа на всяка плът и в духа на всяко творение. Затова Евант Персът, когато представя халдейската теология, пише, че човек не притежава свой собствен и вроден образ, а че има множество външни и случайни образи. Оттам произлиза и халдейското изречение: „човекът е същество с многообразна, променлива и непостоянна природа”. Но защо е всичко това? За да разберем, че след като сме се родили с условието да бъдем това, което желаем, трябва най-много да се стараем да не се казва за нас, че тъй като сме били на почит, сме изгубили съдната си способност и сме се уподобили на безсловесни скотове и на неразумния добитък. Нека повече се придържаме към казаното от пророк Асаф: „Вие сте богове и синове на Всевишния”, за да не би, злоупотребявайки с най-великата милост на Отца – свободния избор, да си нанесем вреда от полезното. Нека не се задоволяваме със средното си положение и нека ни обхване едно свято желание да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем (а можем, ако искаме), като се стремим към тях с цялото си същество. Да отхвърлим земните неща, да презрем небесните, да оставим всичко светско зад себе си и да долетим до свръхземното седалище, в близост до възвишената божественост. Там, както сочат свещените мистерии, първите места се заемат от серафими, херувими и тронове. Не трябва да им отстъпваме и да се задоволяваме с вторите места, а да се стремим към тяхното достойнство и слава. Няма да бъдем с нищо по-долни от тях, стига да го поискаме.  Но как? Какво да направим? Нека видим какво правят те и какъв живот водят. Ако ние почнем да водим такъв живот (а можем), то вече ще сме станали равни с тях. Сараф гори от огъня на любовта; Херуб свети с блясъка на духа си; Трон е непоклатим в съда си. Следователно, ако се отдадем на деятелен живот и поемем правилно грижата за светските неща, ще се укрепим със здравината на троновете. Ако, освободени от работа, мислим за твореца в творението и за творението в твореца и ако прекарваме времето си в съзерцателно спокойствие, ще бъдем осветени отвсякъде с херувимска светлина. Ако изгаряме от изключителна любов към Твореца, като Сараф ще се възпламеним внезапно от нейния разрушителен огън. Над Трон, т.е. праведния съдия, стои Бог – съдията на вековете. Той лети над Херуб, т.е. над съзерцателя, и го топли с крилете си. Духът Господен се носи над водите (водите, които са над небесата), които у Йов хвалят Господа с предутринни химни. Сараф, т.е. обичащият, е в Бог и Бог е в него и с Бог са едно. Голяма е мощта на троновете, която постигаме със съдене, върховна е възвишеността на серафимите, която постигаме с любов. Но как човек може да обича и да съди това, което не познава? Моисей възлюби Бога, когато видя, и като съдия проведе сред народа това, което преди видя на планината като съзерцател. Следователно Херуб е посредникът, който със светлината си ни подготвя за серафимовия огън и ни осветява за съда на троновете. Той е свързващият възел на първите духове, паладичният ред, защитникът на съзерцателната философия. Трябва да се равняваме по него, да се обръщаме към него и да се държим за него, за да се издигнем до висините на любовта и да слезем до задачите на деятелния живот добре обучени и подготвени.  Но наистина, ако искаме да изграждаме живота си по примера на херувимите, трябва да си даваме ясна сметка, какъв е този живот, какви са техните действия и какви са делата им. Ние сме плът и познаваме само земните неща и това, което е свързано с нас и става чрез нас, а тъй като не можем да проникнем по-нататък, нека се обърнем към древните отци, които като на близки приятели ще ни дадат достоверна и изчерпателна информация. Да попитаме апостол Павел, този съсъд на божествения избор, какво е видял да правят херувимските армии, когато е бил възнесен на третото небе. Ще ни отговори чрез тълкувателя си Дионисий: очистват се, обливат се от светлина, довеждат се до съвършенство. Следователно, ако на земята се стремим към херувимски живот и ако чрез нравствено познание удържаме чувствените инстинкти, ако чрез диалектиката разкъсваме мрака на собствения си разум – сякаш измиваме нечистотата на невежеството и пороците, ще можем да си очистим душата, за да не се лутат в безумие чувствата ни и да не се побърква неразумният ни разум. Тогава добре устроената и очистена душа ще облеем богато със светлината на натурфилософията, та чрез познанието на божествените неща най-накрая да я доведем до съвършенство…”  Фрагментът е от изданието: Дж. Пико делла Мирандола - Реч за достойнството на човека, За съществуващото и единното, С., ИК „Св. Иван Рилски”, 2004, с. 5-11.   Преводач: Теодор Хрисчев; Снимки: de.wikipedia.org; martienverstraaten.com;