Милан Дренчев – Сила, почтеност и непреклонност на един мъж на дълга

Проф. Недю Недев за човека и политика Милан Дренчев

Милан Дренчев, един мъченик, селски син, отрано почувствал неволята, труда и нищетата, непреклонен мъж. Изпитал и Голготата – арести, затвори, след това излиза на свобода, но отново пламват беди, лагери, единочки, раздяла със семейство – години в забрава и изолация. Но човекът на дълга, човекът на премислената позиция не се пречупва, макар че се намира пред най-тежкото изпитание – продължителното, многогодишно, неизбродимо страдание, но то не го побеждава, не го съкрушава и отчайва.

Любопитно е твърдението на френския историк Токвил, който твърди, че „съдбата на отделния човек е по-непроницаема от съдбата на народите”, защото като лист лети отбрулен по неизбродими пътища, подгонен от злини, болести, злощастие и смъртни опасности.

Милан Дренчев Лазаров произхожда от многодетно семейство – седем деца, четирима братя и три сестри. Родното му село Винище (роден е на 12 март 1917 г.) се намира на 17 км западно от околийския център Фердинанд (днес Монтана). Баща му притежавал 150 дка ниви, селскостопанският труд е тежък, напрегнат, на моменти съкрушителен за човека.

Документите говорят: „Държавна сигурност”, писмо № 5636 06 24. XI. 1948 г. – За своята опозиционна дейност Милан Дренчев е бил изпратен в ТВО-Перник, през 1946 година. Въпреки това Дренчев си остава враг на ОФ-та власт. Иска се въдворяването му за една година”. Писмото е на началника на Държавна сигурност (с ранг на зам.-министър) до министъра на вътрешните работи, който поставя резолюция „Съгласен”.

Всъщност от лятото на 1946 г. той е едва 8-9 месеца на свобода. Какво е правил, как се е държал в лагера „Куциян” и Богданов дол, с точност не знаем. Но след като изтича годината, една комисия при МВР по въдворяване и изселване на обществено опасни лица взима решение Милан Дренчев да бъде превъдворен за още една година.

Това показва, че към него се взема курс на унищожение. Битката прераства на живот и смърт – изолация, изтощителен труд, непоносими битови условия. Всичко това би съкрушило и най-силната личност. Но не и характер и интелект като Дренчев. Именно тук, в безнадеждното безвремие, във вървежа на най-хубавите му години, той става пример и надежда за другарите си. Никога не унива, никога не хленчи, никога не се отчайва, никога не изпада в криза.

На 31 юли 1951 г. МВР, след като се уверява, че „Куциян” и Богданов дол не дават желания резултат, издават заповед № 249, в която се казва: „Да бъде въдворен в ТВО Белене като опасно за държавната сигурност лицето Милан Дренчев за срок от 12 месеца.” Той е интерниран в Белене.

В Белене Дренчев попада във висша среда – бивши министри, пълномощни министри, депутати, генерали, местни деятели. Той е човек, който умее естествено да мълчи и да слуша, опознава хиляди съдби, вниква в ситуации, лагерът се оказва училище, той научава толкова неща, които никъде другаде не могат да се узнаят.

След две и половина години тежък каторжен труд Милан Дренчев е освободен от Белене със заповед № 23. Освобождаването потвърждава думите на дръзкия пленник, който говори на своите съмишленици: „Не се отчайвайте! До безкрай не могат да ни държат в този ад. Защото ние не сме осъдени, а административно въдворени. Това положение при мощното развитие на Европа не може да продължава дълго”.

В това Милан Дренчев винаги е бил уверен. То иде не само от идеологическата му позиция, от твърдостта на характера, от оная българска черта, която не се прекланя пред робията, но бих казал и от генетичната му даденост. Той е още твърде млад, няма семейство и от малък не е галеник на съдбата. Други, които са настигнати от годините, от грижи, разпадане на семейства и чувство за безперспективност, започват да се разколебават. Светла Даскалова (преследвана през 1951 г.) е реабилитирана. Десетки членове на БЗНС-Никола Петков се ориентират към „приобщаването” към правителствения БЗНС, ръководен от Георги Трайков.


В тези условия непреклонната позиция на Милан Дренчев става все по-значима и го издига сред опозиционните среди. Той излиза в авангарда на хората – противници на „приобщаването”, смята това нещо за крах, самоубийство и катастрофа. Със споменатата заповед, но с укорна формулировка „за контрареволюционна дейност”, т.е. че е непоправим, той е освободен от Белене.

Външно погледнато Дренчев може да си отдъхне, тъй като след 5-6 годишно репресиране най-после излиза на свобода. Но пред него изникват много проблеми с неизвестен отговор. Първо, той няма работа, защото му е забранено да работи като висшист. Второ, той не владее друга професия, освен тая, която принудително е усвоил в лагерите (зидарство, мазачество, дърводелство); трето, хората са наплашени, повечето от бившите му приятели го избягват; четвърто, органите на насилието са укрепнали и агентурната мрежа, създадена в опозиционните среди, е голяма; пето, Дренчев не крие възгледите си, тъй като е непреклонен, а това означава нови доноси и нови опасности. Близост и искрено приятелство като правило се създават на младини или с тези, с които сме страдали и сме се радвали заедно, поради което неговият кръг се състои от бивши затворници, лагерници и опозиционери.

На 19 март 1955 г. отново е арестуван. В досието му е събран обвинителен материал, който дава основание да се повдигне обвинение срещу него, че е „ръководител на нелегален Николапетковистки „Акционен комитет” и нелегална организация, поставила си за цел да укрепва вражеските позиции на бившите опозиционни земеделци..”. Заедно с него са привлеченеи под съдебна отговорност четирима (изгонени от университета) студенти, един поет от София и двама концлагеристи от Бухово. На предварителното следствие и на съда Милан Дренчев се държи достойно, компетентно и непреклонно и най-важното – показва невероятна воля, устойчивост, сила.

При кокретната обстановка Дренчев приема тактиката на омаловажаване, ограничаване и прикриване на дейността си. За него, който е дипломиран юрист, това е научно обоснована позиция. Той си спомня как професорите във факултета са разглеждали диаметралното поведение на Апостола и на Димитър Общи на съдебния процес пред Султанския съд. Знайно е, че първият се мъчи да отрече всичко, всичко да запази и съхрани, а вторият обратното – колкото може да придаде по-големи мащаби на съзаклятието, за да обърне внимание на обществеността и на Европа, че тук живее племе, което загива. Дренчев смята, че е постъпил правилно, като е тръгнал по пътя, павиран от великия предшественик.

Единици са хората, посветили живота си на кауза, заложена с далечен прицел, но премерена, изпълнена с увереност, че гнилото, погрешното рано или късно ще рухне. Величавото в случая с Милан Дренчев е неговата продължителност – да издържиш изпитания, които не спират с години, с десетилетия – това не е обикновено явление.

На 7 юли 1955 г. съдът дава право на последна дума на Дренчев. Той не трепва, не изпада в екзалтация или малодушие, а с непоколебимо спокойствие заявява: „Не се признавам за виновен по делото да съм организирал и да съм представлявал център на някаква група. Това обвинение спрямо мен е голословно и недоказано. Не съм съгласен да нося наказание заради приказките на този или онзи.” Осъждат го на 10 години строг тъмничен затвор и лишаване от права за 12 години.

След 7 години, като се прибави облекчението, получено по закона за трудовата му дейност като затворник, Милан Дренчев е пуснат на свобода през 1962 година. Характеристиката, която му е дадена при освобождаването е отрицателна, но не виждат смисъл повече да го държат затворен. Предпочитат да се завърне в строителните бригади и да го следят чрез агентурната си мрежа.

Излязал на свобода, надхвърлил 45-те, Дренчев среща благородна жена. След толкова години страдания, той заживява щастлив семеен живот, ражда им се дъщеря. За изненада на опоненти, врагове и приятели – всички чувстват, че затворът вместо да го съкруши, го е направил духовно и интелектуално по-богат, по-подготвен. В неговата съдба има нещо, което е по-силно от премислената и научна позиция – това е силата, издръжливостта, характерът на човека Милан Дренчев.

Нещастието е извор на страдание, но то е извор и на сили за борба, защото движението е безкрайно, с отричането на злото и бедите ние живеем в битката за усъвършенстването на човека и неговите надежди.

Откъси от книгата на проф. Недю Недев „Милан Дренчев – Идеология и борби”;

Издателство на БЗНС „Никола Петков”, София, 1996 г.;

Снимки: www.omda.bg; www.monitor.bg;