Метафизика или алтернатива на „зетю-шурю-баджаникизма” - Гавраил Панчев

Гавраил Панчев за насъщния бунт срещу авторитаризма (2 част)

   По време на комунистическата власт Цв. Стоянов в книгата си „Геният и неговият наставник”, безспорно впечатляваща от критическа гледна точка, както по отношение на темата, така и като метафора, критикува патерналистичната идеология с убеждението, че комунистическото общество ще създаде нов тип семейство: „Всъщност тази философия, философията на охранната партия, е била руският вариант на това, което в Западна Европа наричат „патернализъм”, фалшивата представа за обществото като голямо семейство и за държавната власт като бащинска опека.

Тъкмо фалшивостта на тази представа е, която хилядолетия наред поддържа живота й, защото тъкмо фалшивостта й е придобила функционален обществен смисъл. Корените й са още в патриархално-родовия строй, където обществото наистина е голямо семейство и вождът - баща на племето … Затова и фараони и цезари много държат на родословието си с онзи пръв божествен прадед, с когото митичното съзнание е свързвало своя племенен произход.” (Цв. Стоянов. Геният и неговият наставник. С. 1978. с. 26)

Авторът дълбоко греши: почти по същото време, когато книгата е публикувана, политическото семейство Живкови е вече формирано и е на път да създаде „първата европейска социалистическа династия” (Н. Георгиев. Цит. съч. с. 10)

Никола Георгиев анализира проницателно политическото семейство Живкови и обобщава: за да се създаде, нужни са не само благоприятни политически условия, напр. тоталитарна или авторитарна власт. Добре ще е да е налице и още нещо: в съответното общество да действува като реалност и образ един тип семейство със свой стопански, нравствени, психически, традиционни и пр. черти…

Дори когато има реален и признат лидер, политическото семейство ограничава силата и индивидуалността на съставящите го личности и ги подчинява на надредната, рационална и ирационална категория на семейството… Всички чрез всички служат на семейството, а то чрез общия си внушаващ образ легитимира, оправдава и осмисля действията на отделните му членове. Политическото семейство е съчетание от силно изявени личности и колективно-семействения интерес, от неограничени и взаимно ограничаващи се до саможертва воли.

При тая сложност  много трудно е да се определи ролята и приносът на отделните личности. При тая сложност лековата и неточна изглежда формулировката „личният режим на Т. Живков”. Еднолично владетелство в случая имаше – и то какво! – без него политическото семейство не би могло да започне, с него то и завърши, но в междинното време, особено в години на съвместната дейност на Живков и дъщеря му, моделът на политическото семейство започна да измества модела на личния режим. (к. м.) (Н. Георгиев.  Цит. съч. с. 6 и с. 5)

Убеден съм, че в контекста трябва да добавя с цел по-пълно познание на анализираната тема следното: Н. Бердяев разбира марксистката идеология като „религия” (Н. Бердяев. Царството на духа и царството на кесаря. С. 2002), а това означава квазипатерналистична йерархия; оттук и „култът към личността” на „първия партиен и държавен ръководител” – специално Т. Живков беше наричан от „народа” „Тато” - , постоянен за целия период на комунистическата власт, но кулминиращ при Т. Живков. (Г. Марков. Задочни репортажи за България. С. 1990)

Можем да обобщим написаното по-горе с думите на Н. Георгиев, които изразяват развитието на темата за непотизма във втория период на Третата българска държава: „вижда се колко по-сложни сме станали в сравнение с блажените румелийски времена, когато Захарий Стоянов формулира принципа на зетьо-шурейо-баджанакизма”. (Н. Георгиев. Цит. съч. с. 6) Цитираният автор изрично настоява, че такова „чудо” няма в нито една социалистическа страна.

* * *

   Н. Георгиев описва и анализира специфичното българско семейство: „Преобладаващ тип семейство в тази реалност и тези представи е двусъставният: семейството на родителите и семейството на децата образуват цяло, като картината скоро се допълва с появата на внуците. Двете поколения семейства може да живеят заедно (така е в шестдесет на сто от случаите), може и да не живеят заедно, но по правило образуват някакво стопанско единство – произвеждат и потребяват заедно, разменят ценности помежду си – впрочем размяната е почти винаги еднопосочна, „старите” дават и помагат на младите. Двусъставното семейство се запазва като стопанска единица дори когато двете поколения живеят в различни селища и различни по тип селища. Връзката между „старите” на село и „младите” в града е класическа по своята национална и стопанска типичност…

Безкористната родителска саможертва иска в замяна само едно: благодарност. Така и не разбрах какво ще рече тази благодарност и как да се изразява най-добре, разбрах само, че ако се стигне до неблагодарност, тя може да бъде само „черна”… Духовното обособяване на децата спрямо родителите се възприема като нещо необичайно и нередно, като вид малка неблагодарност, а духовният, не дай боже, разрив все още се брои сред юдинските грехове…

Такъв тип семейство в такъв тип общество бута пред себе си старото и мачка индивидуалността на новото и новотата на индивидуалността. (За мен няма съмнение, че сериозно влияние върху описаните отношения е оказало разбирането на християнската религия за семейството като съставено от „две половинки.”)

В такива обстоятелства и бунтът на индивида срещу семейството протича с измъчена рязкост и показност - бунтовникът е вече жертва на родителската саможертва. (Убеден съм, че е важно да се знае следното: в първа глава на „Записки по българските въстания” разказвачът, който по-късно става революционер,  се бунтува срещу баща си; самият З. Стоянов пренаписва в Русе християнската си биография и по този начин „забравя” за родното си село Медвен и многолюдното си семейство; нещо повече - малко известен факт е, че той има два брака. (б.м.)…



Гавраил Панчев: Остава възможността за аксиологически и меритократичен бунт срещу авторитаризма, основно, за да се разкъса корелацията между него и описания тип българско семейство.

От това двугръбначно семейство много вероятно е да се родят безгръбначни същества. Другата разновидност на въпросния млад човек е малкият Прометей, разкъсал оковите на българското семейство. Той пък влиза в обществото прикрито или открито разрушителен към семействата на другите и – ако и когато сам встъпи в брак – и към собственото си.” (Н. Георгиев. Цит. съч. с. 13 и с. 14)

* * *

   Всичко написано по-горе категорично доказа, че темата за непотизма е съществена, както от теоретична, така и от емпирична гледна точка. Големият въпрос е дали същата е фундаментална. Отговорът ще е утвърдителен, ако демократичната „вълна” от Европа след 1989 г. е трансформирана в годините на т. нар. „преход” в нов тип политическо семейство. (Дж. Стайнър аргументирано защитава тезата, че „чуждият” превод не поражда творческа комуникация „вътре” в приемащата култура, ако тя е консолидирана от утвърден език. Дж. Стайнър. След Вавилон. С., 2014; напр. по време на комунистическата власт бяха преведени текстове на Франц Кафка, но от това не последва критическа рефлексия.)

Политическото семейство, както вече разбрахме, става възможно благодарение на корелацията „авторитаризъм - двусъставно патриархално - авторитарно семейство”. За мен няма никакво съмнение, че този тип семейство съществува и „днес” (2017): „Големите декларации за правата на човека имат силата, а и слабостта да обявяват идеал, твърде често замъгляван от факта, че човек не реализира своята същност сред абстрактно човечество, а в традиционни култури, където и най-революционните промени често не засягат цели части и се обясняват във функция от строго определена във времето и пространството ситуация.” (Клод Леви-Строс. Раса и история, с. 35)

Следователно трябва да насочим познавателното си внимание върху авторитаризма, за да отговорим на въпроса съществува ли той в периода 1991-2017 г. От 1991 г. България номинално е конституционно-плуралистична държава, но в реалността, още от 90-те години на ХХ в., съществуваха факти и отношения, които не бяха публично дискутирани и съответно нямаха почти никакъв шанс да се превърнат в политика; същите съдържат в себе си иманентен авторитаризъм. Имам предвид еднокамарния парламент, централизираната държава, респ. бюджет и мегаполитическия, финансов икономически, медиен и т. н. център София. 

Политическите партии в България са функция на описаното „триединство”, т. е. те са централизирани, лидерски и правно регистрирани в София. Всичко това преутвърди вертикализираното съзнание на хората от т. нар. „провинция” и се превърна в стабилен източник на авторитаризъм, който през годините прие различни форми, които не само, че не го промениха, но той се разви и кулминира в периода 2009-2017 г. Важно е тук да кажа, че в средата на 90-те години на ХХ в. тогавашният министър-председател заяви, че „България се управлява от 20 семейства”.

Първият етап от развитието на българския авторитаризъм е свързан с министър-председателя от периода 1997-2001 г., наричан показателно и красноречиво „Втория Стефан Стамболов” и „Командира”, който заяви, че „в България всички сме братовчеди” ; вторият - с идването на царя и неговото многолюдно и обвито в сакралност семейство, посрещнат като Спасител; третият принадлежи на популистки лидер, „човек от народа”, при когото квазимонархическото измести републиканското и Партията се отъждестви със Семейството и Държавата, т. е. налице е нова, усложнена форма на политическо семейство.

* * *

   Има ли алтернатива или сме в плен на метафизика? Признавам, че реалността е наситена с метафизичното и това продуцира постоянното впечатление, вероятно убеждение, при много хора за живот в „омагьосан свят” (М. Вебер), който не може да бъде променен, а само изоставен. И наистина, промяната в посока създаването на Аз-ови личности в специфичното българско семейство ще е продължителен  и вероятно мъчителен процес. Остава възможността за аксиологически и меритократичен бунт срещу авторитаризма, не само за да се редуцира, но основно, за да се разкъса корелацията между него и описания тип българско семейство.

В основата на посочения бунт трябва да стоят непоколебимо следните ценности, респ. цели: 1. Втора камара на българското Народно събрание; 2. Децентрализация на държавата: а/ финансова и административна независимост на общините, които трябва силно да се уедрят; б/ рязко намаляване на т. нар. областни управи – от 28 на 6; областните управители трябва да се избират; в/ децентрализация и деполитизация на образованието, т. е. нова, модерна версия на Възрожденската просвета, в която основната позиция принадлежи на Училищното настоятелство; и 3. Създаване на децентрализирана политическа партия (и) с множествена,  меритократична, демократична и републиканска идеология.

Ако не осъществим описания бунт, метафизичното ще колонизира не само реалното, но и утопичното. Убеден съм, че следните думи на Клод Леви-Строс са достойни за финал: „Без съмнение може да се каже, че човешките общества неравностойно са използвали отминалото време, за някои то е било загубено, други са приемали двойни порции, докато трети са се „шляели” по пътя.

Нужно е да се разграничават два типа история, едната продуктивна, прогресивна история, която акумулира достигнатото и откритията, за да създаде големите цивилизации, и една друга история, може би също така действена и включваща също толкова таланти, но в нейното лоно липсва синтетичната продуктивност, привилегия на първата. Би могло да се каже, че в този тип история всяко откритие, вместо да прибавя към предишните и да се насочи в същата смислова посока, ги разбърква по подобие на кръговата вълна, която никога не успява да се отдалечи задълго от първоначалната насока.” (Клод Леви-Строс. Цит. съч. с. 45)

Снимки: fr.de; karrierebibel.de;