Майкъл Сандел: Комунитаризъм, общност, семейство и идентичност на човека

Интервю с политическия философ Майкъл Сандел

Майкъл Сандел, роден през 1953 г. в Минеаполис, преподава право и политическа философия в Харвардския университет. Той е известен и чрез курса си в Интернет „Justice with Michael Sandel”. В интервю за списание „Фокус” професор Майкъл Сандел  говори за смисъла на общността и семейството, за родителите и децата, както и защо „Кръстникът” е един от любимите му филми.

Въпрос на списание „Фокус”: Считат Ви за представител на „комунитарзма”, но този етикет не Ви се нрави. Можете ли да ни кажете на какво се дължи това?

Майкъл Сандел: Най-напред бих искал да опиша доколко все пак този етикет е подходящ. Моите аргументи, според гледището ми, са насочени срещу прекаления индивидуализъм на онези общества, чиито двигател преди всичко е пазарът. Според моята теза доброто общество има за предпоставка едно по-силно изразено чувство за общност и за взаимна отговорност, отколкото може да се намери в повечето от тези общества. Ето защо  апелирам да се постави по-голям акцент върху държавно-гражданския аспект, както и върху съответните добродетели и общото благо. Така погледнато, би било напълно оправдано да ме окачествят като „комунитарист”.

Според схващането Ви общността е рамка, в която могат да се провеждат дебати. Но как трябва да се отнася общността с някого, който се чувства притиснат и ограничен, който иска да избяга и да върши нещо напълно различно?

ова, което описвате, по мои впечатления има известна прилика със събитията при семейна караница. Може да има конфликти в границите на различни култури и цивилизации, както и между тях, но най-дълбоките конфликти и спорове стават често във вътрешността на определени култури и традиции или дори на отделни семейства. Тук става дума за различия в мненията, как всъщност следва да се интерпретират общата история, общия опит и човешки истории.

Следователно, въпреки този общ опит ние отстояваме становището си, тъй като сме направили избора си за това, което според нашето виждане ни изглежда правилно. По този начин не сме ли по-близо до една либерална позиция, отколкото Вие бихте искали тя да бъде?

Не, защото при този спор не става дума за противоположни решения, а за конфликт между конкуриращи се интерпретации. Не става дума за това, какво  искам или какво ми харесва повече, а за най-добрата интерпретация на тази фигура, на този епизод, на това цялостно действие.

Ако се отнасяше само за лично решение, човек би могъл да се опира на представата за студения бюфет, при който другият избира това, което му харесва и при който аз избирам това, което харесвам. Тук няма повод за караница.

Доколко това ни помага при едно действително решение? Да предположим, например, че някой трябва да стане наследник на семейно предприятие. Той или тя ще трябва ли да влезе във владение на наследството? Дали той или тя са длъжни да продължат да ръководят предприятието в смисъла на традицията?

Не непременно. Който е изправен пред такова решение, очевидно трябва да направи избор. Интересният въпрос гласи: доколко собственото минало и чувството за задължение спрямо родители и близки трябва да повлияят на това решение? При такива важни житейски решения често човек не може да избегне да се бори с различни страни на собствената идентичност - на собствената идентичност като дете на тези родители за разлика от собствената идентичност като човек с определено призвание, което той не може да следва, ако се посвети на ръководенето на предприятието.

Да предположим, например, че възможният наследник е надарен музикант. Този талант е важна част от идентичността на тази личност. Но същото важи и за нейната идентичност като дете на това семейство или като внук или внучка на тази простираща се далеч назад семейна традиция. Стига се до конфликт по въпроса как може да се осъществи в най-висока степен идентичността на отделния човек.

Един от любимите ми филми представя една семейна история - а именно „Кръстникът”. В много отношения това е история за преживяванията на американските имигранти, същевременно това е история за натиска, който семейството и традицията упражняват върху идентичността. В сцена от филма Майкъл Корлеоне разказва на годеницата си, че иска да се откъсне от гешефтите на семейството си. Но след това различни обстоятелства оказват влияние върху него и го карат да се върне в семейството. Очарователна е тази история, тъй като тя изразява нещо от този човешки опит. Вижда се как Майкъл Корлеоне се бори да спечели свободата си, но накрая това не му се удава. В това има известен трагизъм. Намирам, че това е една разтърсваща история.

Какво прави семействата годни да решават конфликти въпреки тези дълбочинни различия? Много фирми щяха да бъдат радостни, ако успееха да създадат такава спойка между своите сътрудници. Много важно ли е да се създаде една обща рамка?



Доколкото съм наблюдавал, особено успешните между опериращите по целия свят фирми не се задоволяват само с обща рамка, а с течение на времето успяват да формират една култура. Към предпоставките според мен спада възможността да се намери път, една такава рамка да се превърне в обща култура. Тук изразът „култура” заимствам от света на антропологията и социологията.

Под култура често ние си представяме историята на една страна или на един народ. Но формирането и създаването на една култура е същевременно образователен проект. Разликата между рамка и култура е в наличието на общи ценности, а тези ценности трябва да бъдат култивирани и развивани. С това ние пак сме при идеята за образование. Възникването на култура има за предпоставка гражданско образование.

В книгата си „Пледоария срещу перфектността” сте окачествили родителството като „училище на смирението”.

Да, тази книга се роди от известно безпокойство, което непосредствено засяга въпроса в какво отношение се намира семейството към развитието на новите технологии. В продължение на четири години бях в комисия по биоетика, създадена да съветва президента на САЩ Джордж У. Буш. Обсъждаха се новите генетични възможности, които биха позволили на родителите, например, да избират пола на децата си, да ги направят по-големи или по-силни и в края на краищата да влияят върху интелигентността, върху спортните способности или музикалните заложби на децата.

Самият аз считам стремежа да се използват биотехнологични средства, за да се създадат по-силни, по-интелигентни и по-красиви деца, за погрешен. Грешката според мен е в това, че се рискува да преформулираме задачата на родителите и тя да се превърне в издънка на консуматорското общество. Излагаме се на опасността да превърнем децата в стока. Това също, по мое схващане, е в противоречие с представата ни за неограничената любов на родителите към децата си. Ако вземем под внимание цялостната свързаност на човешкия живот, е важно, че родителството носи със себе си изненади и непредвидимост.

Родителите едва ли могат да бъдат упреквани за това, че искат за децата си най-доброто.

Иска ли питане, ние искаме най-доброто за нашите деца. Но това, което се отнася до ролята ни като родители, не може да пренебрегне важния факт, че ние не можем да направляваме развитието на децата си.

Кои морални задължения виждате от страна на семейството? И как да постъпваме, за да намерим правилното равновесие?

Интересно е, че днес въпросът за задълженията в границите на семейството в много отношения се поставя по обратния начин и се отнася предимно към задълженията на родителите спрямо децата. Въпросът, какви задължения имат децата към своите родители, се удостоява със сравнително незначително внимание. Това има връзка, според мен, с индивидуализма, за който преди малко ставаше дума.

Когато човек е на мнение, че задълженията се пораждат изключително от съгласие, избор или договорно споразумение, действително е много трудно да се обясни смислено задължение на детето спрямо родителите, тъй като в този случай съществува асиметрично отношение. Родителите решават дали искат да имат дете, а не обратно. Това разсъждение обяснява асиметрията на задължението, която може да се наблюдава в западните общества. Въпреки това може да се окаже, че тази идея и тази практика имат нещо обезпокоително в себе си.

В книгата си „Justice: What’s the Right Thing to Do?” („Правосъдие: Какво е правилното нещо, което трябва да се направи?”) се занимавате с въпроса за паметта и моралната отговорност. Докъде в миналото би трябвало да се простира тази памет?

Трудният въпрос гласи: „Имам ли особена отговорност за това, да поправя злодеянията на едно предишно поколение – например поколението на моите родители или на моите баби и дядовци?” По този начин се повдига въпросът за дългосрочната колективна отговорност. Според убеждението ми ние действително имаме такива задължения.

В Германия е имало много сериозни и продължителни дискусии за това, каква етична тежест следва да се приписва на историческата памет и дали има нещо като отговорност, която е отвъд поколенията. Този дебат не би имал смисъл, ако не вярвахме, че задълженията могат да произтичат не само от решенията на отделния човек, но и от нашата история и общностна идентичност.

За да се върнем към зададения преди малко от Вас въпрос. Не Ви казах действително какво решение ще вземе наследникът, който е изправен пред дилемата - да поеме семейната фирма или да следва собствените стремежи. Тук няма формула. Това, което обаче съществува, са повече или по-малко етично отговорни възможности да се позоваваме на историческото развитие и да гледаме в лице последствията, които произтичат от това за настоящето.

Интервю с Майкъл Сандел в Бостън, проведено от Грег Шнайдер, Егон Цендер и Улрике Мертенс

Със съкращения от списание „Фокус”: focus.de;

Превод: Господин Тонев;

Снимки: thecurrent.org; theguardian.com;