Марлене Дитрих за ценностите любов, приятелство, семейство, смисъл на живота

Марлене Дитрих за нещата, които придават смисъл на живота

Предлагаме размисли на легендарната актриса и певица Марлене Дитрих (1901-1992 г.), известна като „Синият ангел” по едноименния филм на режисьора Джоузеф фон Щернберг, в който тя изпълнява главната роля:

„Приятелство... Малко хора разбират смисъла на тази дума. Приятелството е като майчина любов, братска любов, вечна любов, сънувана любов, мечтана любов. Това не е любов, която се осъществява под прикритието на любовта. Тя е чиста, нищо неизискваща, затова е вечна. Приятелството е свързвало повече хора, отколкото любовта. Приятелството е скъпо и свято.

За мен приятелството е по-важно от всичко. Който ме е разочаровал като приятел, е отписан и забравен. Приятели, които ни разочароват, са, така да се каже, осъдени на смърт. Който веднъж е познал благословията на приятелството, той има святото задължение да спазва законите му. Каквото и да се случи, правилата не се нарушават.

Не е проста работа да бъдеш приятел. Понякога се изискват нечовешки усилия да не нарушиш правилата. Но приятелството е най-важната връзка между двама души и е по-устойчива от любовта. Любовта (изключвам майчината любов) лесно се заменя. Но една ръка, подадена от приятел, е обещание, което никога не се забравя.

Следовница съм на прастар принцип – да бъда жена, която не изважда на показ интимните си чувства и която обитава пространство със собствени закони, недостъпно за другите.

Критиката е най-простото от всички занимания. Всеки от нас го знае, но докато не сме лично засегнати, не усещаме разрушителната сила на критиката, особено когато е само отрицателна. Случи ли се да попадне в ръцете на садисти, критиката се превръща в огромна унищожителна сила. Особено в Америка, където се приема на вяра всичко написано; приемат всичко, което им налага рекламата и направо забравят, че имат собствен мозък.

Това не се отнася за някои отдалечени кътчета на страната, където жителите все още са способни да разсъждават самостоятелно. Но в окупираните от телевизията територии бедните хора, подложени на непрекъснато промиване на мозъците, следват своите водачи като овце. Купуват продуктите, които им се рекламират и водят жалко съществуване без собствено мнение, неспособни да избират, като стадо мучащи говеда или блейнали овце – затъпели или което е още по-лошо, щастливи, че следват човека, който им продава всевъзможен боклук от екрана.

Страшно е да си помисли човек, колко монотонно протича животът на повечето хора. Наистина жалко е, че малцина са онези, които са подтикнати от домашната среда или от училището да се занимават с нещата, заради които си струва да се живее, които придават стойност на живота. Приближаването до тези неща, умението да ги разбираш и обичаш и с тях да обогатяваш живота си е благодат, която не се измерва с пари.

Лично аз не мога да си представя своя живот без постоянната радост от музиката, живописта, танца и литературата. Когато някой ме попита какво правя, когато не съм на сцената и до днес отговарям: чета, чета, чета... „Иди си вкъщи и прочети една хубава книга!” – на днешната младеж това сигурно ще се стори смешно. Затова на най-младите не го препоръчвам като лечебно средство. Препоръчвам го обаче на онези, които се чувстват по-зрели и вече имат развито чувство за красотата на словото.

Много рано се научих, че самосъжалението е строго забранено, така ще трябва да живея и занапред и няма да позволя да обременявам другите със собствените си грижи. Смъртта ми отне много близки хора, най-добрите ми приятели. Загубих мъжа си – и това за мен беше най-голямата загуба. Погребах майка си след края на войната. Сковахме един ковчег от училищни чинове и стояхме в дъжда пред църквата, разрушена от бомби. Беше 1945 година.

Всички се разделяме с майките си, с приятели, с децата си. Постоянно губим. Такава е съдбата ни. Колкото и да плачем, осъдени сме да губим. Осъдени сме да тъжим. Не ни е леко. Съжалението не е разрешение. Но не ни остава нищо друго, освен да съжаляваме. Фердинанд Фрайлиграт: „Люби, докле да любиш можеш..” (O, lieb, solang du lieben kannst!)

Само една максима може да ни спаси: Опитай се това, което правиш за децата и семейството си, да не носи разкаяние и сълзи. Постоянно се изумявам колко жилава и трайна е скръбта. Що се отнася до мен, времето не лекува всички рани. Вероятно лекува повърхностни наранявания – но дълбоки рани, с положителност не. Белезите болят не по-малко от раните, колкото и време да е минало.

Самотата не е просто нещо. Има дни и нощи, когато си мислиш, че няма нищо по-добро от самотата. Но има дни и нощи, когато не можеш да понасяш да си сам. От уединението можеш да се спасиш – от самотата никога. Уединението няма нищо общо със самотата.

Можеш да запълниш една празнина, както се пълни празна къща. Но не можеш да подмениш с нещо друго присъствието на един човек, обитавал тази къща, придавал смисъл на живота и за когото си можел да се грижиш. Каквото и да правиш, не можеш да прогониш от душата си спомена за едно живо същество – човек или животно все едно. Постепенно приемаш самотата. След време свикваш, но това не означава, че се примиряваш. Измъчваш се, без никой да дочува плач, без никой дълбоко да споделя твоята болка.

Блажени са онези, които могат в църквата да поверят грижите и проблемите си на една по-висша сила. Аз не мога. Бих искала да мога. Възпитана съм във вярата, че сам си отговорен за грешките и недостатъците си и че си задължен да изстрадаш тези грешки – и в момента, и по-късно. Затова не мога да натоваря с отговорност другиго и да се измъкна невредима. Не съм невредима, стена за облекчение и се надявам, макар да изглежда безнадеждно, че скоро белезите ще болят по-малко.

Знам само, че отхвърлям всяка форма на насилие – независимо дали е между нации или престъпници, дали е с политически цели или без, или пък от алчност. Сърцето ми кърви за жертвите, уловени в мрежите на унищожението. Едно е сигурно: човек трябва да се опира на собствени принципи и убеждения и да им бъде верен. За това се изисква определена смелост.

Остава ми да благодаря на семейството и на верните си приятели. Семейството беше най-здравият съюз в детството и младостта ми. Този съюз ми е неприкосновен.

Искам да завърша тези размисли с един цитат от „Вилхелм Майстер – години на учение” на Гьоте: „Светът е толкова пуст, ако виждаш в него само планини, реки и градове. Но ако знаеш, че някъде има някой, близък на теб, и заедно с него мълчаливо вървиш през живота, това превръща земното кълбо в обитаема градина.”

Марлене Дитрих „Животът ми вземете без остатък”,

издателство „Народна култура”, София, 1988 година;

Снимки: ammermann.de; noirtexas.com;