С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Мариян Стоядинов за общността, пътя към другия, прошката и благочестието

Мариян Стоядинов  за общността, пътя към другия, прошката и благочестието

Разговор на Илиана Александрова с доц. Мариян Стоядинов

Въпрос: Едно от определенията за църква е общност. Тоест група от хора, които имат нещо общо. Какво общо имат хората в църквата? Мариян Стоядинов: Общото е Христос - нито повече, нито по-малко. Човешката общност е възможна и независимо от Христос, възможна е с нещо друго общо - но няма да е църква. От дефиницията – към неизчерпаемото многообразие на живота: какво става в българската църковна общност? Как изглежда тя? В църковната общност - за да е такава - няма юдеин и елин, или казано с други думи - църковната общност в България е част от тъканта на цялата Църква. Няма разлика между центъра на църковната общност в България и в Йордания, примерно - и на двете места това е Христос. Ние се различаваме от другите по това, как като българи можем да имаме своето самостойно църковно устройство. Затова, ако наричаме една църковна общност „българска” тя ще изглежда като всичко българско - с всичките му хубави и лоши страни. Нормално ли е това, че църковната ни общност е фрагментирана и организирана около съвсем различни, понякога несъвместими идеи и позиции; не само обществено-политически и граждански, но и чисто църковни? Къде всъщност може да се открие онзи вътрешен интегритет, който прави от множеството общност; или още повече - „едно Тяло”, какъвто е евангелският модел на Църквата? Едновременно разбирам и не разбирам фрагментацията. Разбирам я, защото съм част от нея и същевременно не я разбирам, защото оправданията й не ми звучат убедително. Тя е нормалното отражение на способността ни да бъдем запленени. Можем да бъдем пленени от Божията любов, а можем да бъдем пленени и от своите лични или обществени мании. Колкото е по-високо Господарят ни, толкова по-свободни се оказва че сме и обратно - колкото е по-земен, по-плътски, по-злободневен, толкова по-несвободни се оказваме. Несвободата ни се изразява в безсилието да разпознаем вътрешния интегритет като императив. Несвободният не може да прощава, а без способността да се прощава всяко усилие в търсене на интегритета бива обречено на робско усукване около собствените вериги. Християнската вяра ни говори, че пътят на спасението минава през другия; че без другия не може да съществува този толкова важен „Аз”. Защо тогава именно в църквата има толкова много натрупана нетърпимост, междуличностни вражди и агресия? Защо църковните вярващи са пословични с неспособността си да допуснат, да понесат изобщо другостта, инакомислието? Да не говорим - да ги разберат, да ги приемат или да им отвърнат с любов. Не съм чувал любовта да е лесно усилие, освен при децата. Децата обичат и се доверяват по дефиниция. При възрастните любовта към Бога и човека е въпрос на упражнение (на гръцки упражнението се нарича аскеза). Въпросът ти за нетърпимостта, междуличностните вражди и агресията е логичен, дотолкова, доколкото всичко това е последица от липсата на упражнения, от липсата на мотив, от липсата на Христос като смисъл на всичко и всеки. В наше време е разпространен един защитен механизъм, според който църковните хора се „спасяват” от нецърковните хора и явления, като се крият. Как се отнасяш към това. Каква изобщо е задачата на човека в света - да се скрие добре ли? Или да се открие за другите? И по какъв начин? Тези „църковни хора” обикновено са неофити, израснали и осъзнали се като християни в големия град – в естествената среда на безличното общуване на маските. В малките градове и села просто няма място за подобна „броня на душата”. Влезли в църквата в зряла възраст, хората често видимо започват да изменят целия си начин на живот, интереси, занимания, приятели. Това нерядко се отразява и на външния вид – което сигурно е нормално; някаква своеобразна инициация. Но доколко всъщност е нормално? Говоренето на несвойствен, изкуствен език, промяната на облеклото, маниерите, темперамента, въобще нахлузването на някакъв външен, типов, „църковно-благочестив” образ, в който понякога не можеш да познаеш човека - какво е това? Има ли нещо общо с истинското смирение и благочестие или е някаква патерица, зад която крием несигурност и други проблеми? Нормално е, когато човек преосмисля житейските си пътища, да преосмисли и интересите, заниманията, средата си. Това е естествен процес, който е интензивен, но понякога трудно контролируем без помощта на миналите вече по този път. В обществата с култура на преданието няма място за подобни катаклизми, защото изграждането на християнската идентичност съпътства човека от самото му раждане. В общество, в което хората откриват християнството „случайно”, въпросът за идентичността понякога се решава с настойчива, дори натрапчива промяна – болезнено зависима от оценката и присъдата на другите. Mariyan St Много е смущаващо, когато с тази „патерица” такива хора са готови да удрят тези, които не им пасват. Въобще, как гледаш на това самоусещане за правилност и праведност в църквата? Фарисеите във времето на Христос са били агресивни именно заради своето „самоусещане за правилност и праведност”. Това е диагноза и тя няма нищо общо нито с Църквата, нито с благочестието. Какво мислиш за взаимоотношенията на миряни и клирици в българската църква, отнесени към един модел, основан на евангелските принципи? Има ли всъщност модел? Не деля хората на миряни и клирици, а на свестни и по-малко свестни. С едните се общува лесно, с другите - трудно. Там където има човещина, отношенията са автентични и нормални. Там където човещината липсва, нищо не може да я компенсира. Затова харесвам един израз на дякон Андрей Кураев: „Прежде обожится, надо очеловечится”. Защо се получава така, че независимо какво казваме, ние не звучим убедително за хората извън църквата? Имам предвид, че голяма част от църковните понятия и идеи остават само реторични факти - факти, които непрекъснато се самоопровергават в църковната казуистика. Ами не знам, сигурно е въпрос на девалвация на понятията. В наше време има много думи, които не казват нищо и затова се уморяваме да ги слушаме - те нито хранят, нито засищат. И все пак, въпреки интелектуалната умора от говора, хората, струва ми се, са жадни да слушат със сърцата си и в това е големият шанс за Евангелието. В днешната информационна епоха е много лесно да повториш сто пъти една лъжа и тя да стане истина. Много лесно е също така да кажеш една истина и да я чуят много хора. Църквата като институция, в лицето на своите – да ги наречем – официални представители в обществото, упорито не реагира на тези нови реалности. Или по-скоро реагира панически - със страх и отвращение от медиите, с нежелание за каквато и да е откритост, диалог, проповедническа мисия. Как мислиш, действително ли тук става въпрос за това да не се профанират църковните идеи или е друго? Медийната идентичност е единствената форма на идентичност в обществото на безличното общуване. Независимо дали ни харесва или не - тя понякога е единствено валидната или единствено възможната. Църквата не говори чрез медиите първо, защото е създадена, за да говори „лице в лице” и второ, защото не отчита важността им в безличния свят. За да го прави, първо би трябвало да признае обществената фрагментация за своя изходна база. А тя отказва да приеме този факт. В официалните църковни документи народът винаги е „православният български народ”, войската винаги е „христолюбивото войнство” и т.н. Обществената фрагментация обаче е факт. Неотчитането на този факт води до подценяване на медиите и третирането им като излишен и понякога досаден дразнител. Има ли нещо, което според теб може и трябва да се направи, за да намерим като църковни хора опорна точка за здрави и пълноценни отношения - помежду си и с хората извън църквата? Този въпрос разбира се минава през отделната личност; или по-скоро отговорът, може би. Но все пак, ако ние сме общност, откъдето и започнахме разговора, това в някакъв смисъл ни прави социален субект. На какви принципи трябва да е подчинено поведението на този социален субект спрямо другите такива субекти? Какви водещи характеристики трябва да има той и ако ги няма - как да ги придобива? Всеки „социален субект” се обективира чрез своята идентичност, която понякога е само униформа. Когато идентичността замени униформата, или по-скоро, когато изпълни униформата с автентичното й съдържание, тогава и отношенията са здрави и пълноценни. Какво е най-важното, според теб, за да намери човек в църквата пътя към другия? Не съм срещал по-смислен отговор, от този на авва Доротей - когато човек върви към Христос, тогава той се движи по радиуса - от периферията към центъра. И колкото по-близо е до Центъра, до Христос, толкова по-близо е до другите радиуси и в този смисъл - до другите хора. Доц. д-р Мариян Стоядинов е преподавател по догматическо богословие и заместник декан на Православен богословски факултет на Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий” Със съкращения от: pravoslavie.bg; Списание Мирна, бр. 30; Снимки: bnr.bg; личен архив;