Маргьорит Юрсенар: Изповед на римския император Адриан към Марк Аврелий

Маргьорит Юрсенар - „Мемоарите на Адриан” (фрагменти)

Публикуваме фрагменти от „Мемоарите на Адриан” на френската писателка Маргьорит Юрсенар (1903-1987). Това е една романизована биография на римския император Адриан.

В тази фиктивна автобиография император Адриан се обръща към младия Марк Аврелий, чиито способности той е открил и го насочва в духа да служи, за да заеме по-късно достойно императорския пост в Рим. В бележките си по историята на написването на „Мемоарите на Адриан” Маргьорит Юрсенар подчертава: „Втори век ме интересува, защото за твърде дълго време е бил един от последните векове на свободни хора. Що се отнася до нас, ние сме може би вече твърде далеч от подобна епоха.”

... Още не съм толкова слаб, че да се поддам на кошмарите на страха, почти толкова нелепи, колкото и илюзиите на надеждата, но много по-мъчителни. Все пак съм стигнал възрастта, в която за всеки човек животът е едно прието поражение. Да се каже, че дните ми са преброени, не означава нищо. Така е било открай време. Така е за всички ни. Известни периоди от живота ми заприличват все повече на празните зали на твърде просторен дворец, който обеднелият собственик вече не обитава изцяло.

Три начина за преценка на човешкото съществуване

Като всеки друг и аз разполагам само с три начина за преценка на човешкото съществуване. Изучаването на собственото „аз” – най-трудният, най-опасният, но и най-плодотворният метод. Наблюдението над хората, които най-често успяват да скрият от нас тайните си или правят всичко, за да ни накарат да повярваме, че имат такива.

Книгите със своеобразните грешки в зрителната точка, които възникват между редовете. Човешкият разум отказва да приеме, че е рожба на случайността. Преходно дело на съдба, която не ръководи никакъв бог, а още по-малко самият той. Една част от всеки живот, дори най-малко достойният за изучаване, се прекарва в търсене на неговия смисъл и начало, на корените му. Не презирам хората. Ако беше така, нямаше да имам никакво право, нито основание да се опитвам да ги управлявам. Знам, че са суетни, невежи, алчни, неспокойни и способни на всичко, за да успеят, за да се издигнат дори само в собствените си очи или просто за да си спестят страданието. Зная, че съм като тях, поне на моменти или бих могъл да бъда като тях.

Разликите, които забелязвам между другите и мен, са твърде незначителни, за да натежат в крайната равносметка. Старая се поведението ми да бъде еднакво отдалечено и от хладното превъзходство на философа, и от наглостта на един Цезар например. И най-пропадналите хора имат нещо светло в себе си. Този убиец свири прилично на флейта. Надзирателят, който раздира с бич тялото на роба, е може би добър син, а този глупак би разделил с мен и последния си залък хляб. Ако варварите някога завладеят света, и те ще бъдат принудени да възприемат част от нашите методи и накрая вероятно ще заприличат на нас.

Хората са непостоянни както в доброто, така и в злото

Повечето хора са непостоянни както в доброто, така и в злото. Недоверието им, повече или по-малко враждебното им безразличие се огъва прекалено бързо, почти неприлично и се превръща твърде лесно в признателност, в уважение. Впрочем може би също така краткотрайни. Дори егоизмът им може да бъде насочен към полезни цели. Що се отнася до мен, стремил съм се повече към свободата, отколкото към властта. Към властта – само защото отчасти гарантира свободата. Императорът прие новината за идването си на власт с възхитително самообладание. Отдавна го очакваше и то с нищо не променяше плановете му.

Оставаше такъв, какъвто винаги е бил, какъвто щеше да бъде до смъртта си – военачалник. Но неговото достойнство се състоеше в това, че благодарение на своето чисто военно схващане за дисциплината си бе създал точна идея за онова, което се нарича държавен ред. Император-воин, но съвсем не воин-император. Не промени нищо в начина си на живот. В скромността му нямаше нито предвзетост, нито високомерие. Докато армията ликуваше, той приемаше новата си отговорност като част от ежедневието, изразявайки простодушно задоволството си пред своите близки.

Бих искал да притежавам храброст, която да бъде винаги хладнокръвна, безразлична, лишена от всякаква физическа възбуда и невъзмутима като спокойствието на боговете. Не се лаская от мисълта, че съм го постигнал. Често говорим за мечтите на младите, като съвсем забравяме тяхната пресметливост. Тя също е мечта и не по-малко безумна от самите мечти.


Публий Елий Траян Адриан (24 януари 76 г. - 10 юли 138 г.), римски император от 117 до 138 г. сл. Хр.

Пръв на село, вместо втори в Рим

Цезар е бил прав да предпочете да бъде пръв на село, вместо втори в Рим. Не от амбиция или пустословие, а защото заемащият второто място може да избира само между опасностите на подчинението или на бунта, или на още по-страшните опасности на компромиса. Бях виновен за долното недоверие, което ни пречи да признаем величието на човека, когото познаваме прекалено добре. Разбрах, че малцина намират смисъла на живота си преди смъртта и преценявах с по-голяма снизходителност прекъснатото им дело.

Виждам едно-единствено възражение срещу всяко усилие за подобряване на човешката участ: че може би хората не са достойни за него. Способен съм да си представя и по-лоши форми на робство от нашата, тъй като биха били по-коварни. Било ако успеем да превърнем хората в глупави и доволни машини, които се смятат свободни, когато в същност са зависими. Било ако развием у тях, с изключение на развлеченията и човешките удоволствия, такава настървена любов към труда, каквато е страстта към война у варварските раси.

Неповторимост на последната обич

Нищо не пречеше да бъде същото и с тази последна обич. Нищо, освен нейната неповторимост, която я отличаваше от останалите. Навикът и без друго щеше да ни отведе до безславния, но безопасен край, който животът поднася на онези, които се примиряват с безболезненото и постепенно изхабяване на чувствата. Страстта можеше да се превърне в приятелство, както смятат моралистите. Или в по-често срещаното безразличие. Мъдростта се състои в това да не пренебрегваш нищо от случайностите, които са самия живот, стига само да се постараеш да избегнеш най-зловредните.

Вече се бях убедил, че нашият разум възприема само нищожна част от фактите. Все повече ме привличаше мъглявият свят на усещанията - тъмна нощ, в която проблясват и се въртят ослепителни слънца. Неустойчивите теории, изградени от човека като защита срещу смъртта, изразяват две тенденции.

Първата представя смъртта като неизбежно зло. Напомня ни, че нито красотата, нито младостта, нито любовта могат да избегнат разложението. Тя ни доказва, че животът и съпътстващите го беди са по-ужасни от самата смърт и че е по-добре да умреш, отколкото да остарееш.

Вторият вид аргументи противоречат на първия, но нашите философи не са чак дотам придирчиви. Тук вече не става дума да се примириш със смъртта, а да я отречеш. Единствено душата била важна. Самонадеяно приемаха като факт безсмъртието на тази абстрактна същност, за която не сме чували да съществува извън тялото и чиято реалност не са си дали труда да докажат.

Безсмъртието на човешкия род и индивидуалната смърт

Смята се, че безсмъртието на човешкия род изкупва всяка индивидуална смърт. Говореха за слава - красива дума, която изпълва сърцето, и се опитваха да установят между нея и безсмъртието някакво измамно единство. Като че ли следата, която оставя след себе си даден човек, е равносилна на неговото присъствие.

В много отношения мисълта на нашите философи ми се струваше също така ограничена, объркана или безплодна. Три четвърти от интелектуалните ни занимания не са нищо друго освен празни умувания. Задавах си въпроса дали тази нарастваща пустота се дължи на спадане на интелектуалния уровен или на нравствен упадък. Каквато и да беше причината, умствената посредственост навсякъде вървеше ръка за ръка с учудваща душевна низост.

Подозирам, че зад твоята (на Марк Аврелий) добре усвоена твърдост се крие нежност и може би дори слабост. В теб отгатвам наличието на гений, който не е непременно геният на държавника. Въпреки всичко светът ще бъде завинаги по-добър, затова че ще е видял поне веднъж тези достойнства въплътени във върховната власт. Понякога ми се струва, че Ахил е най-славният от всички мъже заради своята смелост, душевна сила, знания и ум. Неотлъчни от телесна ловкост, както и заради своето пламенно чувство към младия си другар.

Нищо не ми се струва по-възвишено от отчаянието му, поради което бе презрял живота и пожелал смъртта след загубата на своя любим (Патрокъл). Животът е жесток и това ни е известно. Именно защото очаквам много малко от човешкия жребий, щастливите периоди, частичните успехи, усилията да започнеш отново и да продължиш ми се струват чудеса, които са своеобразна отплата за огромната маса от злини и поражения, безотговорност и заблуди.

Източник: Маргьорит Юрсенар - „Мемоарите на Адриан”;

Народна култура, София, 1983; превод: Нели Захариева;

Снимки: corbisimages.com; de.wikipedia.org;