Макиавели за добродетелите, постъпките, качествата и образа на мъдрия владетел

Откъси от „Владетелят” на Николо Макиавели (1 част)
 

Глава XV - За онези качества, за които хвалят или порицават хората и преди всичко владетелите

Остава ни да разгледаме как владетелят трябва да постъпва и да се отнася с поданиците си и със съюзниците. И тъй като зная, че по този въпрос са писали много, боя се да не бъда сметнат за самонадеян, загдето дръзвам да го разглеждам, защото при обсъждането му моите възгледи ще се различават от тези на другите. Но тъй като намерението ми е да напиша нещо полезно за този, който ще го разбере, струва ми се, че е по-правилно да се придържам към действителната същност на нещата, а не към въображаемата истина.

Но тъй като е голяма разликата между това, което протича в действителност, и това, как трябва да се живее, то човек забравя онова, което прави, заради това, което трябва да направи. Той по-скоро подготвя своята гибел, отколкото своето спасение: защото този, който желае във всичко да бъде добър, неминуемо погива сред хора, които не са добри. Затова владетел, който желае да запази властта си, трябва да се научи да не бъде винаги добродетелен, или с други думи, да бъде или да не бъде такъв в зависимост от обстоятелствата.

И така, като оставям настрана всички измислени неща за някакъв въображаем владетел и като се спирам само на онези неща, превърнали се вече в реалност, ще кажа, че когато се говори за хора и особено за владетели като поставени по-високо от другите, винаги им се приписват някои от тези качества, заради които биват порицавани или хвалени.

Така един владетел е считан за щедър, друг за скъперник (аз си служа с тосканската дума misero, защото алчен (avaro) на нашия език означава и този, който се стреми да придобие с грабеж, а скъперник наричаме онзи, който се въздържа да ползва своето); един е смятан за разточителен, друг за алчен; един за жесток, друг за милостив; един за подъл, друг за честен; един за изнежен и малодушен, друг за жесток и смел; един за човечен, друг за надменен; един за развратен, друг за целомъдрен; един за искрен, друг за лукав; един за упорит, друг за отстъпчив; един за сериозен, друг за лекомислен; един за вярващ, друг за неверник, и т.н.

Знам, че всеки ще се съгласи, че би било дело, достойно за най-голяма похвала, ако се намери владетел, който измежду изброените качества да притежава само тези, които се считат за добри. Но тъй като не е възможно един човек да притежава всичките, нито пък, ако ги притежава, те да се проявят напълно, защото това и самите условия на живот не го допускат, то владетелят трябва да бъде достатъчно благоразумен, за да умее да избягва позора от такива пороци, които биха го лишили от държавата му, и да се въздържа, ако му е възможно, от онези, които не я заплашват; но ако това не е по силите му, няма защо да се безпокои.

И още нещо, нека той не се страхува от лошата слава на тези пороци, без които би било трудно да се спаси държавата. Защото ако вникнем по-добре в нещата, ще намерим някое качество, което изглежда добродетелно, но ако то се следва сляпо, би било гибелно за владетеля; ще се намери и нещо друго, което ще изглежда порочно, но ако владетелят го следва, ще обезпечи своята безопасност и благополучие.
 

Глава XVI – За щедростта и за пестеливостта

И така, започвам с първите описани по-горе качества и ще кажа колко хубаво би било да се прославиш като щедър. Обаче щедрост, проявена така, че да ти се признава, ще ти вреди, а ако я проявяваш разумно, без да губиш чувството за мярка, никой няма да узнае, че си щедър, и позорът, че си скъперник, ще си остане. Ето защо, ако искаш да запазиш сред народа славата си на щедър, не трябва да отбягваш никакъв вид разкош.

Така един такъв владетел всякога ще изразходва в подобни дела всичките си средства и в края на краищата, ако поиска да запази славата си на щедър, ще бъде принуден да започне да обременява народа, да повишава данъците и да прибягва до всякакви средства, за да се сдобие с пари. Постепенно това ще предизвика ненавистта на поданиците му и когато обеднее, никой няма да го уважава; с подобна щедрост той ще е обидил мнозина, а ще е възнаградил малцина, така че първото затруднение ще се превърне за него в бедствие, а първата опасност – в гибел. Но ако той разбере това и иска да се спре, веднага ще попадне на позора на скъперника.

Владетелят не може да проявява добродетелта щедрост така, че за нея да се знае, без да навреди на себе си; ако той е благоразумен, не трябва да обръща внимание на прозвището си скъперник: защото с течение на времето ще го считат за все по-щедър и ще разберат, че благодарение именно на неговата пестеливост доходите му стигат, за да може да се защитава от враговете и да предприема походи, без да отежнява народа. По такъв начин той ще бъде щедър за всички, от които не взема нищо, а те не са малко, и ще бъде скъперник за всички, на които не дава, а те ще са малцина.

... И така, един владетел, за да не разорява поданиците си, за да има възможност да се защитава, за да не обеднее и за да не бъде презиран, за да не бъде принуден да стане алчен, не трябва ни най-малко да се съобразява с прозвището скъперник, защото това е един от пороците, благодарение на които той управлява държавата.

Глава XVII – За жестокостта и милосърдието и за това, дали е по-добре да бъдеш обичан, или да внушаваш страх

Преминавайки към другите качества, упоменати по-горе, ще кажа, че всеки владетел трябва да се стреми да го считат за милостив, а не за жесток. Трябва обаче да се пази да не проявява това милосърдие не на място. Цезар Борджия е минавал за жесток човек, но благодарение на жестокостта си въдворил ред в Романя, обединил я, умиротворил я и й върнал покорството във властта.



Ако се замислим, ще видим, че той е бил много по-милостив от флорентинците, които, за да не бъдат сметнати за жестоки, допуснаха да бъде разрушен Пистоя (флорентинското правителство не се намесило решително, за да потуши междупартийните битки в Пистоя (1592-1592 г.), които били причината за много безредици, а само се ограничило да арестува на водачите на враждуващите партии). Затова владетелят не трябва да се бои, че ще придобие славата на безмилостен, щом това ще му помогне да държи поданиците си единни и покорни.

Защото с малкото жестокости, които ще извърши, той ще бъде много по-милосърден от тези, които с прекомерната си снизходителност допускат безредията, от които се пораждат убийства или грабежи: защото обикновено безредието засяга целия народ, а наказанията на владетеля засягат отделни личности. Измежду всички властители новият владетел най-малко може да избегне жестокостта, защото новите владения са изпълнени с опасности.

Затова Вергилий чрез устата на Дидона (оправдава безчовечността на нейното управление с това, че е ново) казва:

Младо е моето царство и нуждата само ме кара

Тъй да постъпвам, нашир да пазя с гранична охрана.

И все пак владетелят трябва да бъде предпазлив в своята доверчивост и в постъпките си; да не се плаши от самия себе си и да действа умерено, предпазливо и с човеколюбие, като внимава излишната доверчивост да не го доведе до непредпазливост, а твърде голямата подозрителност да не го направи непоносим.

Оттук се поражда и спорът: по-добре ли е за владетеля да бъде обичан, отколкото да се боят от него, или обратното. Казват, че би било желателно и едното, и другото. Но тъй като тези две неща са несъвместими едно с друго, ако се наложи да се избира между двете, то много по-сигурно е един владетел да внушава страх, отколкото да бъде обичан. Защото за хората може да се каже, че обикновено са неблагодарни, непостоянни, лицемерни, страхливи и сребролюбиви.

Докато виждат от теб добро и докато нямаш нужда от тях, те всички са с теб и ти предлагат кръвта си, имуществото си, живота си и децата си, но щом усетят, че имаш нужда от услугите им, те веднага ти обръщат гръб. Владетел, който изцяло се доверява на думите им и не взема мерки, за да се предпази, се проваля.

Защото приятелство, придобито с пари, а не с величието и благородството на духа, се купува, но всъщност то не съществува, и когато имаш нужда, не можеш да разчиташ на него; а и хората по-малко се стремят да обидят този, който им внушава обич, отколкото този, от когото се страхуват. Защото любовта се крепи на връзките на признателността и понеже хората са лоши, тези връзки се късат при всеки изгоден за тях случай. Страхът пък се дължи на боязън от наказание, която никога не напуска човека.

И все пак владетелят трябва да внушава у поданиците си страх, но по такъв начин, че ако не спечели обичта им, то поне да избегне ненавистта им; защото напълно възможно е за един владетел да се боят от него, без да го ненавиждат. А това той всякога ще постигне, ако не посяга на имуществото на гражданите и поданиците си, нито на техните жени. А когато все пак му се наложи да пролее нечия кръв, да го стори  така, че да има достатъчно оправдание и причини за това;

Но повече от всичко трябва да се въздържа от чуждото имущество, защото хората са склонни да забравят по-скоро бащина смърт, нежели бащино наследство. Освен това повод да отнемеш имуществото на някого се намира всякога и този, който започне да живее с грабежи, всякога ще намери повод да заграби чуждото; и, обратно, поводите за проливане на кръв са по-редки, а и дори липсват.

Когато един владетел стои начело на многобройна войска, той не трябва да се страхува ни най-малко дали минава за жесток, защото без тази си слава няма да може да държи войската си нито единна, нито боеспособна. Сред забележителните дела на Ханибал се споменава и това, че когато той повеждал огромната си разнородна войска да воюва в чужда страна, никога в дни на успехи или нещастие не се повдигали раздори, нито ропот срещу вожда.

Това може да се обясни само с неговата нечовешка жестокост, която наред с безграничната му  доблест карала неговите войници да го боготворят  и същевременно да се боят от него; без тези негови качества другите му достойнства не биха имали такова въздействие. Някои недостатъчно задълбочени писатели , от една страна, се възхищават на неговите подвизи, а от друга – осъждат тяхната главна причина.

... В заключение, връщайки се отново към това, необходимо ли е един владетел да бъде обичан или да се боят от него, ще кажа, че понеже хората по своя воля се боят от волята на владетеля, то мъдрият владетел трябва да се опира на това, което е в негови ръце, а не на това, което зависи от другите. Както казах по-горе, трябва само да внимава да не си навлече ненавистта на народа.

Откъси от Николо Макиавели, „Владетелят”;

превод: Георги Кирилов; Panorama BG;

София, 2004 г.; снимки: bazonline.ch; wordy.photos;