Любомир Канов – Размишления

Една културна разлика между Ориента и Оксидента

Около 30 години практикувах психиатрия в Америка. Основното нещо, от което се стремях да отърва моите пациенти, беше неоправданият гняв, агресивната избухливост към хората и към близките, яростта и бесовете в ежедневните отношения. Не че това беше основният фокус в моята работа с пациентите, но беше абсолютно необходима основа на терапевтичния успех, независимо от всички други проблеми, които трябваше да се решават след това.

Моите американски пациенти бяха, поради особеностите на своето цивилизационно развитие като християнска нация и наследница на западноевропейската етика, напълно наясно, че гневът, изразяван публично или частно, е проява на слабост. На неспособност за контрол, на неразвитост и немощ, на неумение да се справяш, на принадлежност към ниския етаж на живота или към онова, което се нарича low life. Тоест слабо ниво, долна класа, боклук. Безпомощност, неуспех, обреченост да живееш като loser, съществувание в сутерена на света.

Съвсем обратното е в земите, където е върлувал или доминирал Ислямът или подобни агресивни култури като да речем Златната Орда. Гневливостта, способността да крещиш и да си публично агресивен, да се „караш”, да жестикулираш бясно и да си в състояние на култивирана още от детството ярост и агресия, да демонстрираш незабавна готовност за силова саморазправа с всеки, който се осмели да засегне твоята така наречена чест, се цени много високо.

Счита се за „мъжко” поведение. За сила, даже и за гаранция на социален успех.

Това е основна и вероятно непреодолима културна разлика между Ориента и Оксидента.

Впрочем, тези културни разломи и вододели могат да се наблюдават както между гетата и бандите, съставени от различни културни малцинства спрямо нормалните хора в Западна Европа и Америка, така и в България между особените поведенчески черти на насилническите мутренски криминални групи и онези, които съставляват цивилизования слой на обществото.

Проблемът е, че ориенталските, кряскащи и гневящи се модели на поведение в България не се считат за слабост, а за предимство или даже добродетел за голяма част от населението. Това може да се нарече също колективна народопсихология на „loser-ship”.

Или ако си позволим лека семантично-шеговита аналогия с картината на Йеронимус Бош, България може да бъде видяна, освен като място, в което живеят гневливи хора в състояние на перманентна свадливост, също и като кораб на неуспешните глупаци, лузърите, които смятат, че като са постоянно и заплашително разярени, ще успеят в живота.

Но това е по-скоро нещо подобно на един просяк, когото видях неотдавна. Той се беше проснал върху тротоара на колене, показвайки голите си нозе с трофични язви по тях, беше закрил главата си с палто, а върху закритата си глава беше поставил просешката си кутия.

Гневът е точно такава форма на агресивна просия за внимание и респект, каквато демонстрираше този просяк. Естественият ефект от него е само мизерия и унижение на съществото, което смята, че е човек и заплашва онова тъй крехко нещо, наречено цивилизация.
 

Заплененост по мълчанието
 

Модерните времена позволяват да се обособят хора, които могат да пишат и да говорят на морални теми много по-добре, отколкото позволява техният собствен морален статус. Ловкодумци, словесни оператори заселват нерядко академическото и медийно пространство. ( Добре, хайде, няма да говорим за Кеворкян ). Но има и други, мъчително необразовани, неумели в думите, спънати в изговор и реч, в словесност и красноречивост, които носят в себе си най-важните основи на онова, което се нарича човечност.

Те не могат да пишат поезия, разбира се. Но ако можеха, биха писали като Борис Христов. Ако магически мога да се движа във времето и пространството, бих вдигнал нащърбена дебела чаша от стъкло, пълна с кисело вино, заедно с тях в някой забравен от всички хоремаг в далечно и напуснато от всички село. Защото те са солта на земята и аз бих искал, ако мога, да разменя своята образована словесност срещу непокварената от книги и думи тяхна искреност и честност, която може би е отлетяла завинаги.

Но ето, вместо това, изсипвам пак от склада на моята неизбежна „умност” високи думи и изящна словесност. А как бих искал да седна привечер на трикракото столче на моите прадеди край оджака с провесеното котле от бакър и без много да говоря, просто да хвърлям цепленки в догарящия огън и да слушам мълчанието.
 

Рокендролът не ни пуска да остареем
 

Споделих с моя приятел Вачо Бъндарака, че ние сме едно поколение в Преход. Един нескончаем преход, който се опитва неуспешно да ни преведе през бродовете на времето от юноша в старец. А това ни прави завинаги замръзнали в тази странна пропорция между млад и стар, но никога средна възраст, чийто изумителен пример е Мик Джагър. Вачо кимна с глава и каза: „Рокендролът не ни пуска да остареем”.

Така е, ние неусетно се превърнахме в експонати на една несбъдната и отказана младост, където останахме завинаги млади. Рокендролът отказва да остарее, а покрай него ние сме обречени да останем вечни юноши.

Спасителят и вечният чертеж към съвършенство
 

Ако се замислим над това, че Христос Спасителят победи Смъртта. Какво значи това? Когато Тома Неверни го докосва с пръст в раната от копието, това е доказателството, че не става дума само за Възкресение в безплътен и духовен смисъл, но и възкресяване на плътта човешка, че това е наистина възможност, въплътена в Исус - доказана на неговите ученици, а чрез тях и на цялото Човечество. Доказателство за възможността ние да бъдем изтръгнати от Смъртта с негова помощ и да бъдем част от неговото царство на безсмъртието.

От гледна точка на учения или на художника, който не спира да се удивлява от неимоверната сложност на живота, да се възхищава на изумителната архитектура на живите организми и дори на неживата Вселена, това също подсказва, че не е била напразна цялата тази красота и великолепие, че умирането е просто едно временно разсъбличане на одеждите, под които продължава да съществува вечният чертеж, който винаги може отново да събере разпиляното из прахта на земята в онова съвършенство, в което сме били замислени първоначално.

И този чертеж вероятно е замислен и начертан не само за нас, грешните хора, но и за всичко съществуващо, което привидно умира или си променя формата в хода на своето видимо за нас „съществуване”.
 

За скръбта и тъгуването по споминалите се
 

Не, не е истина, че заминалите, споминалите се, починалите, неживите хора имат важността и значението на онези, макар и временно останали от отсамната страна, но все пак още живи хора. Истината е, че въпреки цялото ни тъгуване по тях, въпреки всичките ни искрени ридания и плачове, в момента, в който преминат към отвъдната страна, тяхното значение и смисъл като част от нас е обречено на забрава по необходимост и по неизбежност, защото смъртта забранява и прекъсва тяхното участие в нашите дела.

Те ни изоставят и ние също ги изоставяме, макар и да посещаваме все по-избледняващите си спомени за тях по панихиди и Задушници, преливайки гробовете им с малко вино и черпейки за Бог Да Прости с баница, жито или курабийки. Проливаме сълза и тя е искрена, но трамваят на живота ни повлича от спирката пред гробищата, където продават есенни цветя и карамфили по лев и петдесе, към ежедневието, в което те, неволно или не, са престанали да имат думата.

Разбира се, ние отказваме да мислим колко лесно и колко бързо ще се превърнем в ирелевантности, щом сърцата ни объркат ЕКГ ритъма си или някои от нашите верни органи откажат да ни служат по-нататък. Такава е човешката участ, трябва да се приеме, без гняв и без илюзии. Само от време навреме ме жегва новина за нечии разкопани древни гробове, но техните озъбени черепи не казват нищо за скръбта на онези, които са тъгували покрай гробниците им, защото никой не помни тяхната скръб.
 

Тези, които ще умрат, те поздравяват!
 

Основанията да обича човек България, било като вътрешен българин или като емигрант, намаляват с изчезването на автентичното, благодатно и пълно с живот българско село. Заедно с щъркелите върху покривите и приютилите ги стари дървета, заедно с обичаите, миризмите, гозбите и песните, заедно с хорáта изчезват и хората, населяващи тази любима земя и носещи нейния дух.

Емигрантите няма къде да се върнат.

Умрелите никога вече няма да заиграят забравените от всички старинни танци, нито да опекат своите квасени хлябове...

Комунистите и Роза Люксембург могат обаче, в освободеното пространство триумфално да празнуват Първи май, Осми март, Девети септември, Седми ноември, все дати, които обозначават нашата гибел. Помня как дойдоха в началото на тази гибел с каскетите си, по модел Червенков, из плодородните села в равнината, за да ги обезлюдят с бой и трудодни.

Сега тези райони са най-бедните райони в Европа, населявани във все по-голяма степен от мургави номади с неукротима генетична страст към крадене на желязо, бакър или електропроводи и към разрушаване на чужди къщи.

В Древна Индия са ги наричали парии и са им разрешавали като каста да се занимават само с металургия, метали и хиромантия. Комунизмът и нелепите посткомунистически социални експерименти обаче ги позиционираха като основна и действена електорална единица, определяща „демократичната” посока на обществото.

Напред, О, Парии, презрени!

Комунистите ви предоставиха демографското господство над изоставените плодородни полета, след бягството и разрухата на коренното население, само не ви обясниха какво да правите с тях. Освен, бидейки социално близки до комунистите по манталитет, да изчакате някой да посади нещо, за да му откраднете реколтата в традицията на справедливото преразпределение по Карл Маркс и, разбира се, Роза Люксембург.

Welcome home, proletariat! Morituri te salutant!

Любомир Канов е психиатър и писател, роден през 1944 г. в Банкя. Завършва медицина и работи като психиатър в Лом, Курило и София. На 3 март 1977 г. е арестуван от органите на Държавна сигурност с обвинение в „клеветническа контрареволюционна пропаганда” и „планиране на бягство на Запад”. Излежава присъдата в Старозагорския затвор, след това работи като общ лекар и психиатър. През 1984 г. емигрира в Канада, живее и работи в Америка и в България. Горните размишления са фрагменти от публикации на Любомир Канов във Фейсбук, които препечатваме със съгласието на г-н Канов. Надсловът на отделните рефлексии е на „Ценности и общност”.

Снимки: e-vestnik.bg; btv.bg;