Личност, персонализъм, личност и индивид, харизма, харизматична личност

Личност, личност и индивид

Гръцката дума pros-opon (личност) е съставена от предлога pros („към”) и съществителното ops (opos в родителен падеж), което означава: моето лице е обърнато към някого или нещо. Аз съм насреща, мога да бъдат познат само в смисъла на отношение, в опита на това отношение. Христос Янарас, роден през 1935 г., гръцки философ и богослов

Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унищожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий. Майкъл Новак, роден през 1933 г., американски философ, икономист и теолог

Не е достатъчно да се каже, че отделният човек не е личност или че няма сила на волята или че има трудно детство. Системата, която заобикаля един човек, има по-голям дял в неговите решения, отколкото признаците на личността, които той е придобил в процеса на своята социализация и на възпитанието си. Филип Зимбардо, роден през 1933 г., американски професор по психология

Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството. Атанас Далчев (1904-1978), български поет и преводач

Еманюел Муние смята, че ще настъпи ренесанс, ново раждане на личността и на обществото. Той се обявява не за раждане на нов тип личност (за разлика от фашистката или комунистическата идеология), а за възстановяване на изконните стойности на човешката личност. Вилфрид Мартенс (1936-2013), белгийски политик - християндемократ, дългогодишен председател на Европейската народна партия

Персона, за разлика от индивида, е човекът, който може да открие, да признае и да живее с широкия диапазон на ценностите. Израз на персоналността, сърцевина на персоналността е „ens amans” (същество, което обича). Макс Шелер (1874-1928), немски философ и социолог

Ведно с християнството, Съборите – които от 4-и до 5-и век изработват важните дефиниции за божествените Личности и главно за Личността на Исус Христос, от която извеждат понятието за човешката личност, – една революционна идея започва да си пробива път. Тя се изявява, доколкото й позволява натискът на колективния апарат, под сурдинка в „Обществения договор”, но като зов при Киркегор: „Човекът сам е по-голям от държавата!” – което в моя речник се превръща в личността е целта на обществото.

Няма истинска личност извън общност, която тя е допринесла да създаде, а после да я запази чрез отговорната дейност, в която самата тя се формира и актуализира. Дени дьо Ружмон (1906-1985), швейцарски писател и философ

Най-важна е ценността на личността. Инициативите произтичат от личностите, не от учрежденията, не и от стопанските планови отдели и щабове. Личностите са същевременно носителите на отговорността, не някакви апаратури или механични пазарни сили. Антон Раушер, роден през 1928 г., немски професор по социална етика

Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство. Член 1, Всеобща декларация за правата на човека - Общо събрание на ООН, 10 декември 1948 г.

Да бъдат независими, могат само малцина – това е предимството на силните. А който направи опит за това, дори да има пълно право, но без да е принуден да го прави, доказва, че вероятно е не само силен, но и до крайност дързък. Той поема из един лабиринт, хилядократно умножава опасностите, които животът и без това носи. Фридрих Ницше (1844-1900), немски философ и поет
 

Харизма и харизматична личност

Не е тайна, че лидерската претенция винаги и навсякъде се нуждае и предизвиква борба и конфликт – двата неотменими атрибута на лидерството, които са неизбежни при постигането на цели.

Личностите, претендиращи за харизматична кариера, почти винаги имат някакъв външен признак, отличаващ ги от обкръжаващата ги тълпа. Този признак може да е болест, често и душевна, но точно това е стигмата (знакът), че именно „той” е признатият.

Харизматичните личности винаги се намират в състояние на борба. Отчетливата позиция на постоянна готовност за схватка, в най-различните й измерения, е може би ключовата характерологична черта на човек, имащ претенцията за харизмат.

Харизмата е невъзможна сама за себе си. Необходими са призвание, признание и идея, които да увличат и вдъхновяват. Проф. Филип Узунов, преподавател по политология във Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий”.
 

 

Персонализъм, персонализъм и творчество

 

Персонализмът в никакъв случай не отрича важността на държавата (и на политиката). Той избира за отправна точка отговорността на човешкото същество – субект не само на права, но и на отговорности. Тъкмо тази комбинация от свобода и отговорност, от права и от задължения изгражда достойнството на човека. Институциите не биха били възможни без тези ценности. Една държава без гражданско чувство и вътрешен живот е обречена на разруха и разпад.

Човекът е призван към свобода и отговорност към другия, въпреки всички ограничения. „Човекът се измерва според препятствията”, казва Сент-Екзюпери.

Персонализмът поставя в центъра човека: човекът като личност, този човек, който се представя не като чисто автономен индивид, а като индивид в отношение на солидарност – човекът като подобен, индивид, надарен с права и задължения; човекът, чувстващ се призован от лицето на другия, призван да му помогне да се изгради; някой, който много цени своята свобода и по тази причина дава приоритет на Свободите. Човекът не е резултат от делението на един милион на един милион. Всеки човек е уникален.

В християнския персонализъм той е дете на Бога, а всеки обича детето си. Ние, дори още повече от бащите си, сме привързани към нашата свобода. Но дали сме така привързани към Свободите? Заслепени от собствената си свобода, не успяваме напълно да проумеем, че без големите Свободи губим и традиционната свобода. Егоизмът води до края на демокрацията. Нашата политическа система не може да функционира без гражданско чувство, без размисъла за другия. Нашата демокрация се нуждае от подкрепата на вътрешноприсъщи ценности.

Индивидуалната свобода не може да се прехвърли от частната в обществената сфера, ако няма общностен смисъл. Паралелно на индивидуалната свобода се налагат връзки на солидарност, позволяващи на човека да намери вътрешно равновесие, да увеличи шансовете си за щастие. Отношението между индивидуалната свобода и връзките на солидарност издига индивида в ранг на личност.

В това е голямата разлика между индивидуализъм и персонализъм. No man is an island, entire of itself – every man is a piece of the Continent; a part of the main (Никой човек не е остров, сам на себе си оставен, всеки е дял от континента, частица от цялото), казва Ърнест Хемингуей, цитирайки британския поет Джон Дън, живял през XVII век.

В персоналистката мисъл свободата и отговорността са свързани и са в равновесие. Свободата е ценно благо, благо, което укрепва хората. Но свободата не може в нито един миг да се превърне в право на по-силния. Свободата не може да бъде издигана като знаме, за да лиши другия от неговата свобода. Неограничената свобода също може да доведе до робство. В заключение, за да се защити свободата на всички, тоест, за да я направим достъпна за другите, личната свобода трябва да познава граници. Трябва да бъдем свободни не само в смисъла на освободени, а в позитивен смисъл.

За един персоналист следователно не съществува страна-фар или държава-модел. Той напълно осъзнава, че този идеал е непостижим, защото си дава сметка, че двата мотива на човешкото действие са алтруизмът и егоизмът. Алтруизмът и егоизмът са тандем, позволяващ на човека да напредне по пътя на живота. И защото човекът е слаб, съвършенството никога няма да е от този свят. Светът подлежи на усъвършенстване.

Общностният аспект заема централно място в персонализма, без да накърнява човешката свобода и свободата на съвестта. Целта във времеви план е общото благоденствие, надхвърлящо простото обобщаване на индивидуални интереси. Но общото благоденствие или bonum commune също не е крайната цел; то е подчинено на „извънвремевото благо” на човешката личност: сдобиването със свобода и морално съвършенство. Херман Ван Ромпой, роден през 1947 г., белгийски християндемократ, бивш председател на Европейския съвет

В човека има божествена основа, Grund, за която така добре говори Таулер. Затова устремеността към бъдещето е свързана с всичко, което е било вечно в миналото. Човешкото достойнство изисква той да не е роб на бързотечното време. Новият човек може да бъде само творчески човек и затова – обърнат към бъдещето, към още небивалото.

Това е отговор на Божия призив. Но творчеството не може да се отъждествява с труда. Трудът е основа на човешкия живот в този свят. Трудът спада към царството на необходимостта („с пот на челото ще изкарваш хляба свой” – Битие 3:19), той спада към царството на Кесаря. Трябва да бъде издигнато достойнството на труда. Оттук и значението, което придобиват трудещите се, оттук и необходимостта да се победи експлоатацията на труда, тоест, религиозната истина на социализма.

Творчеството обаче принадлежи към целите на живота, то принадлежи към царството на свободата, тоест, към царството на Духа. Целите на живота не могат да бъдат подчинени на средствата на живота, свободата не може да бъде подчинена на необходимостта, царството на Духа не може да бъде подчинено на царството на Кесаря. Оттук и религиозната истина на персонализма. Николай Бердяев (1874-1948), руски философ и публицист

Снимки: bigthink.com; huffingtonpost.de