С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Лев Толстой и героите княз Андрей и Пиер Безухов от романа „Война и мир” (2 част)

Лев Толстой и героите княз Андрей и Пиер Безухов от романа „Война и мир” (2 част)

Изящни откъси от романа „Война и мир” на Лев Толстой

Публикуваме изящни смислови и езикови откъси от романа „Война и мир” на Лев Николаевич Толстой, размисли на главните герои на романа княз Андрей Болконски и граф Пьотр (Пиер) Безухов. ... Княз Андрей имаше съзнание на отчужденост от всичко земно и радостна и странна лекота на битието (докато лежи тежко ранен и е гледан неотлъчно от Наташа Ростова). Без да бъде припрян и без да се тревожи, той очакваше онова, което му предстоеше. Онова страшно, вечно, непознато и далечно, присъствието на което той не преставаше да усеща през целия си живот, беше сега близко до него – и поради тая странна лекота на битието, която той изпитваше – почти разбираемо и осезаемо. ... Колкото повече се углъбяваше, през часовете на страдалческо усамотение и полубълнуване, които бе прекарал след раняването си, в новото начало на вечна обич, което му се бе открило, толкова повече, без сам да усеща, се отричаше от земния живот. Всичко и всички да обичаш, винаги да се жертваш за обичта – това значеше да не живееш тоя земен живот. И колкото повече се проникваше от това начало на обичта, толкова повече се отричаше от живота... ... Без да ще княз Андрей изохка по навика, придобит през време на страданията си. Като чу тоя звук, Наташа се изви по-близо до него и изведнъж, щом видя блесналите му очи, приближи до него с леки стъпки и се наведе. - Не спите ли? - Не, аз отдавна ви гледам; почувствах, когато сте влезли. Никой не ми дава такава мека тишина, каквато вие... такава светлина. Иска ми се да плача от радост.  Наташа още пò се приближи до него. Лицето й светеше от възторжена радост. „Обич? Какво е това обич? – мислеше той. – Обичта пречи на смъртта. Обичта е живот. Всичко, всичко, което разбирам, е само защото обичам. Всичко живее, всичко съществува само защото аз обичам. Всичко се държи само от нея. Обичта е бог и да умра – значи, аз, една частица обич, да се върна към общия и вечен извор.” Тия мисли му се сториха утешителни. Но те бяха само мисли. Нещо не им достигаше, имаше в тях нещо едностранно, лично, умствено – липсваше очевидност. И имаше същото безпокойство и неяснота. Пиер Безухов: Четири седмици минаха, откак Пиер беше в плен. Макар че французите му предлагаха да го преместят от войнишката барака в офицерската, той остана в оная барака, в която бе постъпил първия ден. Сега той често си спомняше своя разговор с княз Андрей и напълно се съгласяваше с него, но само малко по-иначе разбираше мисълта на княз Андрей. Княз Андрей мислеше и казваше, че щастието бива само отрицателно, но казваше това с отсянка на горчивина и ирония. Сякаш, като казваше това, той изказваше друга мисъл – че всички вложени в нас стремежи към положително щастие са вложени само за да не бъдат задоволени и поради това – да ни измъчват... Липсата на страдания, задоволяване потребностите и поради това свобода в избора на занятие, тоест на начина на живот, изглеждаха сега на Пиер като безспорно и висше щастие за човека. tol1 Тук и само сега, за пръв път, Пиер напълно разбра насладата от яденето, когато ти се яде, от пиенето, когато ти се пие, от съня, когато ти се спи, от топлината, когато биваше студено, от разговор с друг човек, когато ти се иска да говориш и да чуеш човешки глас. ... Задоволяването на потребностите – хубава храна, чистота, свобода – сега, когато бе лишен от всичко туй, изглеждаха на Пиер пълно щастие, а избирането на занятие, тоест живот, сега, когато изборът беше толкова ограничен, му се струваше много лесна работа и той забравяше, че излишъкът от удобства в живота унищожава цялото щастие от задоволяване на потребностите, а по-голямата свобода, в избора на занятие, оная свобода, която в неговия живот му даваха образованието, богатството, положението в обществото – прави избора на занятие неразрешимо мъчен и унищожава самата потребност и възможност за занятие. Сега всичките мечтания на Пиер бяха устремени към онова време, когато ще бъде свободен. Ала по-късно и през целия си живот Пиер с възторг мислеше и приказваше за тоя месец на пленничество, за ония невъзвратни, силни и радостни усещания и главно за онова пълно душевно спокойствие, за пълната вътрешна свобода, която бе изпитал само през това време. ... Чувството на готовност за всичко и нравствената стегнатост на Пиер се поддържаха още повече от високото мнение, установено за него между другарите му наскоро след неговото постъпване в бараката... Пиер изглеждаше на войниците като малко тайнствено и висше същество. Същите негови черти , които в оня свят, дето живееше по-рано, бяха ако не вредни, то стеснителни за него – силата му, пренебрежението към удобствата на живота, разсеяността и простотата му, тук, между тия хора, му създадоха положение почти на герой. И Пиер чувстваше, че това тяхно мнение го задължаваше. ... През пленничеството в бараката Пиер не с ума си, а с цялото си същество, с живота си разбра, че човек е създаден за щастието, че щастието е в самия него, в задоволяване на естествените човешки потребности, и че цялото нещастие иде не от липсата, а от излишъка; Но сега, през последните три седмици на похода, той разбра още една утешителна истина – той разбра, че в света няма нищо страшно. Той разбра, че както в света няма положение, в което човек да е щастлив и напълно свободен, също тъй няма положение, в което да е напълно нещастен  и несвободен. Той разбра, че има предел на страданията и предел на свободата и че тия предели много се доближават; че оня, който страда, защото в леглото му от рози се е превило едно листо, страда също тъй, както той страдаше сега, когато заспиваше на голата влажна земя, като измразяваше едната си страна, докато стопли другата; че когато някой път, при обуване на балните си тесни пантофки, краката го заболяваха, той страдаше също така, както сега, когато вървеше съвсем бос... Той разбра, че когато се бе оженил за жена си и му се струваше, че е направил това по собствена воля, той не беше по-свободен от сега, когато нощем го заключваха в конюшнята. От всичко, което той по-късно наричаше страдание, но което тогава почти не чувстваше, най-главното бяха босите му, ожулени, покрити с корясали рани крака. Откъси от „Война и мир”, Лев Н. Толстой; Народна култура, София, 1968 година; Превел от руски: Константин Константинов; Снимки: ru.wikipedia.org; www.molomo.ru;