„Краткосмешна история на България” – Николай Генчев

За сериозни неща в историята ни, казани по смешен начин

Предлагаме откъс от забавната и поучителна „Краткосмешна история на България” от Николай Генчев: „Всичко вървеше от добре към по-добре, но се намери този маниак Хитлер, та зе, че подпали чергата на хората. А почне ли да гори чергата на хората, не се съмнявай, че и твоята ще пламне. И пак се наложи на българския цар да се завие и замае. Но какво да се вие и мае, нямаше спасение, защото шом дойде работата до спасяване, българинът не гледа ни цар, ни родина, а гледа само себе си.

Та ако се изразим научно, класовите сили пак много се диференцираха. Партията на дядо Благоев (но вече на Г. Димитров и отчасти на В. Коларов) избра пак най-верния път и тръгна към Болшевишко. Тя не можеше да постъпи и другояче, защото беше партия на демокрацията.

Офицерите пък се хванаха на въдицата на Хитлер изглежда по чисти професионални съображения, тъй като ги сърбяха ръцете да начешат гърба на съюзниците-разбойници и да разпилеят докрай майка България. Царицата излезе кучка. Заряза мъжа си политически и започна да залага на италианците, защото, пропуснахме да ви кажем, тя си беше италианка.

Селянията, след като загуби Санда, загуби и мерака към политиката и гледаше да си прибере реколтата, защото по това време не пращаха вече студентите по селата да я прибират, за да могат селяните да стават министри и да редят политиката.

Интелигенцията остана в руслото на националната традиция. Тези от нея, които си падаха по демокрацията, се обявиха за болшевиките. Тези, които бяха подували коремите си с „Радебергер” по кръчмите на Берлин и Хале, почнаха да дигат ръчичка и да викат „Хайл, Хитлер”. Тези, които поздравяваха сутрин булките си с „бон-жур, шери” си бяха естествено за Франция, а всички останали, около половин файтон хора, бяха, за срам и позор, с нашите вековни душмани – англичаните, макар и да знаеха, че те и в този момент са главния враг на прогреса, защото Хитлер беше главен съюзник на Сталин по демокрация.

Какво да прави царят при това положение? Реши да спаси младежта, като направи една организация „Бранник”, но и от тази работа нищо не излезе, защото той не беше разбрал, че единна организация на младежите може да стане само когато земеш предварително на бащите им нивките. Иначе те, като има какво да ядат, много-много от единство не разбират.

И седна Борката, потънал в кахъри в собата откъм горната страна на конака, точно в тоя кабинет, дето сега стои седнал Хаджиниколов. Тук го завари кореспондентът на „Газет дьо Лозан” и го запита малко по шопски: „Извинете, Ваше Величество, опишете ми накратко дереджето.”

„Мани, мани – рекъл Борката в същия стил. – Не е за описване. Народът се е вторачил в Русия, офицерите ми са с немците, жена ми е за Италия, в тая страна само аз, Кобургът, останах българин.”

.. На 22 юни Хитлер, след като беше излъгал братушките, че има намерение да громи единствено световната плутокрация, без да я дотроши докрай, взел че посегнал и на световната демокрация, т.е. нахълтал в Русия.

Като всяка патриотична българска партия, партията на Дядото в такъв случай веднага се вдигна на борба, за да помогне на тези, които от векове ни помагаха да се освобождаваме, пък и този път нямаше начин да ни подминат. Започва мощно партизанско движение, подкрепено от целия народ. За три години това движение организира ударен юмрук на революцията, състоящ се от седем храбри мъже..

Седемте души от този ударен юмрук, но не става дума за отряда „Народен юмрук”, а за цяла една бригада, застават начело на седемте полицейски участъка и възвестяват началото на най-светлата ера в българската история. И тъй като нямало осми човек да стане министър-председател, за тази нужда бил нает временно Кимон, за който се знаело, че няма да се затрудни да прерасне от фашист в болшевик, пък беше извършил и много добри услуги.

И сложили го начело на първото в историята на България (този път не в световната история) два пъти народно (в смисъл на народнодемократично) правителство, което, който оживее ще види, че действително ще доведе България до най-светлата ера в нейната история.

Оттук нататък българската история става толкова смешна, че да се описва в една смешна история е просто смешно.”

„Краткосмешна история на България”, Никола Веранов;